Отговор в тема
18.
Един непознат човек се появи и зароди в мен семето на надеждата, надеждата, че всичко ще е наред. Сега човекът не мисли за нас и върши работата си, а семенцето бавно ме изяжда. Иска ми се да не му вярвам изцяло, за да не се разочаровам после, но то вече е пуснало дълбоките си корени в душата ми и не ми дава да дишам. Усещам как сърцето ми отново се свива и към очите ми се прокрадват горещи, но горчиви сълзи, които искат да излязат и да оставят на лицето ми белезите на душевната ми болка и самота. Въздъхвам и си спомням за мига, в който се съгласих да изживея всичко това и се примирих със съдбата си. През главата ми бързо преминава мисъл, толкова внезапна и отвратителна... не, аз съм силна, и аз ще успея да избутам тялото, душата и сърцето си до момента, в който всичко все пак ще бъде наред. Тялото би успяло да направи това и само, но не трябва да позволявам на сърцето и душата ми да се изгубят някъде из безкрайния лабиринт и да потънат безвъзвратно във времето. Без тях всичко това няма смисъл, без тях дори живота ми... няма смисъл.
19.
Минаха още няколко мъчителни часа, а нищо не се промени. Той не се появи, а аз така имах нужда от него. Знам, че той не може да дойде, и въпреки всичко сърцето ми го очаква, очаква всеки момент да отвори вратата и да се метне да ме прегръща.. Гледам в неподвижната врата и чувствам как въздухът в стаята ми бързо и сигурно изчезва. Отварям широко балконската врата с надеждата, че навън е спасението. Още една лъжа, още едно разочарование. Спасение няма. Има само пътеката на съдбата, по която трябва да вървиш, и време, безкрайно много и в същия миг толкова малко време.. Трябваше, трябваше да вървя по моята пътека, но аз се преместих по средата. Първо ходих между пътеките, между неговата и моята, и се лутах безцелно като в тъмна нощ. После все пак намерих пътеката на съдбата, неговата пътека, и реших, че тя ще е и моята. Но когато в един момент на пътеката ни се появи пропаст и той падна в нея, аз се спрях. Аз просто не можех да продължа и да падна, въпреки че духовно отдавна бях паднала в неговия нежен и в същия момент толкова груб и болезнен плен. Времето спря, а аз още гледам вратата. И ето, тя се отваря, но той не е там.. той е далеч, лежи на продъненото легло и мисли за мен. В мислите си ясно виждам картинка как той въздиша и казва, сякаш на себе си, "Ангелче, липсваш ми..." ... Сълзите не искат да ме оставят да изживея дори това спряло време... И спасение няма...
20.
Стоя със затворени очи и притискам до сърцето си две неща- играчка и писмо. Внимавам да не мърдам, защото не искам да скъсам мокрото си писмо, последната следа от него. Тръгвам бавно към гардероба, оставям на пода играчката и листата..взимам намачканата му любима блуза и отново се разплаквам. Тя е така смачкана и странна, но аз няма да я изпера, не искам аромата му да изчезне завинаги. Така поне частично го чувствам до себе си.
21.
Затварям тетрадката с изповедта си и шумно поемам дъх. Опитвам се да усетя дали той изобщо стига до органите ми, но не мога, не усещам нищо, освен безкрайна празнина. Очите ми се затварят, но знам, че легна ли си, кошмарите ще ме нападнат още преди да съм заспала, и знам, че отново ще лежа чужда в леглото си, плачейки и гушкайки НЕГОВАТА играчка и НЕГОВОТО любимо шалче. Дърпам щорите и се заглеждам в тъмнината навън, чудейки се дали там все пак е по-тъмно, отколкото вътре в мен. Най-лесния начин да излезеш от тунела е просто да минеш през него.. и в края на тунела трябва да има светлина, винаги има лъч светлина на края на безкрайността. Вървя по шибания тунел вече втори месец, а светлина така и не видях. Започвам да се питам, дали пък не съм объркала посоката, дали това не е грешният, далечният изход? А ако той ме чака на съвсем друго място?
Обръщам се и оглеждам подредената си стая. Той не е стъпвал тук вече повече от 4 месеца, но сега тя ми се вижда още по-празна, по-светла и по-чужда.. защо са ми цветните шарки на живота, когато той не е до мен, за да им се наслаждава също?
...
23.
тъмнина, и в нея аз и зациклилия ми поглед. Мислех си, че вече няма с какво да ме нарани. Мислех си, че изживявам най-големия ужас и най-голямата мъка на земята, мислех си, само как си мислех, че по-зле не може да става...още една заблуда, дълбока и още по-болезнена от истината. Той е най-добрият ми приятел, и въпреки това не е на моя страна. Той си мисли, че не съм права, че се филмирам излишно.. той каза, че това им е в природата, чуждото да по-интересно от това, което имат. Добре... трябва ли да стана чужда, за да съм интересна?
Препрочитам за безброен път коментара, оставен от гаджето ми в нейния профил. Мен ме е нямало, била съм далеч и близко едновременно.. той е бил с мен и ми е обяснявал, че ме обича.. и в същото време й е казвал колко е хубава... защо хората не оценяват това, което имат? Защо страданието на земята е повече дори от годините, защо трябва да умирам тук, обгърната в болката, която той ми причини с глупавите си постъпки, с това, че не видя любовта в очите ми и просто се махна...искам да му задам един-единствен въпрос- заслужих ли го?
24.
вдигам поглед и поглеждам на пълната ярка луна, осветяваща всяко кътче от стаята ми. бегло си припомням за сянката от решетка, оставящ прозореца върху мебелите и тялото ми вече няколко нощи поред. и навън съм, а всъщност съм толкова навътре.. погледът ми все по-често попада на НЕГОВИ неща, в МОЯТА стая. превърнах собствената си обител в музей за негови вещи. вдигам ръце и внимателно оглеждам заплетената между пръстите ми нова придобивка - любимата му черно-бяла блуза на Дел Пиеро...все някъде по нея трябва да има парченце, което не съм помирисала и усетила с кожата си. отново забивам нос в шарения плат, и отново толкова осезаемо усещам ароматът му. в главата ми има една-единствена мисъл, и един-единствен въпрос- защо, защо, защо..защо му позволих да си тръгне и да ме остави, защо му позволих от него да остане само ароматът му върху собствената му фланелка.. но скоро ще го видя, благодарение на добрият непознат ние скоро ще се видим, и аз ще мога да го докосна, ще мога да го залея с любовта си и да му дам сили да живее до следващата ни среща, тогава, когато вече няма да имаме нужда от добри и приятелски настроени непознати, тогава ще сме само ние- аз, той и любовта ни.. завинаги.
мнение?от време ми идват такива неща в главата и си ги записвам, и сега искам да чуя мнение
много е добро..нямам думии..докато четох наструхнаххх и почувствахх болката тии..а дали ще има продълженииее
^ тия неща ги пиша random, не сядам и не се настройвам специално да пиша. ако ми хрумне нещо- ще има
Писането наистина ти се отдава! Както преди мен писаха, човек като чете написаното от теб направо настръхва и усеща от части какво изпитваш, иде му да зареве
Задължително продължи да пишеш, отдава ти се и е грехота да не пишеш
Lexynnka
27.
Седя в ъгъла на стаята си, откъсната от целия свят и потънала в мисли. Спомням си как преди два часа минавах сама през зловещия парк и потръпвам, нощта е толкова тъмна, преди луната да се появи. Затварям очи и се връщам назад във времето, отново и отново превъртам в главата си кадри от приказката, НАШАТА недовършена приказка. Опитвам се да анализирам любовта ни.... какво се е случило с нея? Не е изчезнала, не е и намаляла..но се е променила. Може би е станала по-силна... моята любов към него е като... като дете, растящо и развиващо се все повече и повече вътре в мен... А всички деца рано или късно, нарочно или не, но нараняват родителите си... така и моята любов, към която съм привързана толкова много, за която мисля и се грижа непрекъснато... ме наранява, с малката си ръчичка бърка във вътрешностите ми и ме кара да плача. И колкото повече храниш едно дете, толкова по-голямо става то, точно както и любовта ми към момчето ми... сега осъзнавам колко страшно е за един родител да осъзнае, че нещо застрашава детето му, че нещо може да се случи.. Аз не успях да опазя любовта си... тя още съществува, дори е по-силна от всякога.. но не е до мен. А не е ли до мен, усещам само моите чувства, както родителя не усеща детето, когато то не е до него...
30.
Лежа на леглото си и броя минутите. Бавно, но все пак времето минава. Толкова е тъпо, мисля си аз, толкова е тъпо да искаш времето да мине, та то е невъзвратимо! На лицето ми се появява подобие на усмивка, а всъщност на кой му пука за времето, което минава? То е вечно, единственото вечно нещо на този изкривен и безличен свят. На кой му пука за тъпото невъзвратимо време, нали важен е крайния резултат?!
Ставам и се поглеждам в огледалото, висящо безпомощно на стената. За миг се замислям себе си ли виждам, или съм объркала огледалото с картина..? Не, това съм аз, това не е ..картина. Слабата светлина придава някак блед оттенък на кожата ми, изглеждам странно и някак зловещо.. Дали е от това, че не съм спала от приблизително седмица, или все пак светлината е виновна? Отново се усмихвам леко, отговор няма, и никога няма да има. Отговорите са за тези, които ги търсят. А на мен не ми пука, не търся нищо...освен спасение.
Поглеждам мрачното си лице за последен път, за последен път си казвам колко много се мразя. Преди не бях такава, преди бях човешко същество.. сега съм просто отражение, перфектния пример за безцелно съществуване. Безцелно, а цел всъщност има... Обръщам се, а зад мен се извива ураган от малки незначителни стъкълца. Добре, мисля си, това наистина беше последния път, в който си позволих някой, дори и аз самата, да ме види в такова състояние. Няма, няма да позволя на злата съдба да остави гадния си отпечатък върху младото ми лице. Не сега. Отново поглеждам часовника и трепвам, усмихвайки се. Още само няколко минути...
Браво, имаш талант
Определено ми харесва.
това ми харесва че ти си като мен. Ние сме магьосници.
Казвам го, защото това което правим е по прекрасно и от магия.
Да превърнеш едно чувство, тръпка или просто чувствата който са в теб сега, емоциите който те карат да се чувстваш добре или зле да ги превърнеш в редове красиви думи и изрази. ТОВА Е МОЯТА МАГИЯ.
Няма смисъл да казвам дали да продължаваш в същия дух, защото малко или много ти го правиш от сърце и заради самата себе си, а в такъв случай са излишни или по скоро празни.
Подкрепям вски един, който се опитва да твори, но да твори истинските неща от себе си и да бъде себе си, както в живота така и в творчеството
901.
Отново въртя в ръцете си тъмносиня глупава запалка. Някога той имаше същата. Секундно колебание, но... не, това не е неговата запалка, тази ми е по-чужда, по-далечна. Ето, че главата ми отново е заета с мисли за него, образът му оживява и става все по-наситен в измъченото ми съзнание, опитващо се да пресътвори и прероди безвъзвратното минало. А миналото... струва ми се толкова мое и в същото време толкова чуждо, непознато, сякаш не аз съм живяла този живот и градила тези спомени. Бавно премествам ръката си и я слагам върху бледия пламък на почти умрялата запалка. Би трябвало да изпитвам болка, човешко е да ме боли, но не. Болка има единствено в сърцето и душата ми. Болка, която не съм способна да спра, защото с времето тя просто е станала по-могъща от мен, сега аз нямам сили и възможност да я победя...А може би трябва да свикна с тази бавна и мъчителна смърт, с този немислим и невъзможен ад, тази ужасяваща и нетърпима болка, толкова наситена и изпълнена с решителност да довърши всяка част от мен.. Цялото ми тяло, душата ми, разумът, всичко живо, останало от мен, се опитва да се бори, но няма смисъл, просто... нямам повече сили, остана само едно- да приема това отвратително чувство за част от мен и да свикна с него...кой знае, може би по-натам ще спра да забелязвам, че то съществува и ме изтезава вътрешно. Пламъкът на запалката бавно намалява, с него си отива и моята борбеност, моя силен характер и хъс... Вече не съм силната, властната Ева..сега съм просто кукла на конци, по погрешка притежаваща подобие на разум и чувства.
902.
Той се обади и ми придаде малко сили, сили, длъжни да ми помогнат да оцелея още 7 дена до другия happy day, в който той пак ще се обади, за да ме презареди... Замислих се, "презареди", какво сравнение...Това ли съм аз- батерията на мобилен телефон, нуждаеща се от електричество, за да продължи жалкото си съществуване? Забих глава между ръцете си и заплаках, колко зле...Да, аз съм точно като mobile phone, а той е нещото, единственото нещо, без което не мога. Тръпки побиват цялото ми тяло, ами ако телефонът се повреди? Ако нещо се случи и системата издържи по-малко от седмица? Какво ще правя тогава, как ще дочакам своето "презареждане"? Шумно въздъхвам и изправям главата си. Сега ми е достатъчно зле. Нека мислим за още по-влошените обстоятелства, когато те се случат. Дотогава просто ще ловя обхват и ще продължавам да служа...някому.
918.
Монотонният глас на учителката ме кара да не внимавам и отново да потъвам в мрачните си мисли. Тишината в стаята е рядко явление, също като моето спокойно състояние... Защо съм спокойна? Защото знам, че нищо не зависи от мен? Защото знам, че трябва тихо и безропотно да продължа напред, тъпчейки собствената си болка и самота? Защото знам, че нещата ще се оправят рано или късно? Не... спокойна съм, защото знам, че няма смисъл. Няма смисъл да съжалявам и да се обвинявам, няма смисъл да плача, няма смисъл дори да мисля за това. Обръщам поглед към решетката на прозореца и си задавам въпрос без отговор - кой затвор е по-жесток, тъмна мрачна килия със същата решетка на малкото прозорче, или душата, заключена между стените на собствените си спомени и мисли... Може ли да се сравния психичния ужас с физическия - мъката, болката, терзанията, душевните стонове?! Аз мисля, че не могат... Гледам как облаците зад решетката бавно продължават пътя си, така светли и безгрижни... и осъзнавам, че вътре в мен вече съм се примирила със всичко - приела съм съдбата си и ще продължа да вървя по пътя към нищото - все пак нали не крайната точка, а пътят е истински важен...
919.
Тъмна зимна вечер, толкова различна от стаята, която разглеждам с престорен интерес. Светлините на балната зала придават празнично настроение и хармония, дори във въздуха се усеща радостта, бликаща от всичко, присъстващо тук. Хвърлям бърз поглед към хората, всички са толкова прекрасни с блестящите си маски и костюми. Въздъхвам, опитвайки се да задържа нелепата усмивка върху устните си. Всичко е толкова просто и в същото време толкова сложно и объркано... Иска ми се да можех да сложа маска и на душата си, за да не мога постоянно да виждам колко е наранена. Искам да облека балната си рокля и да мога да забравя поне за миг коя съм аз и какъв е светът около мен. Иска ми се като със замах от вълшебна пръчица да изтрия всичко от паметта си и да започна всичко наново... И ето, идва моментът, в който всички трябва да свалим маските си и да покажем истинските си лица... Махам парчето пластмаса от главата си, но не чувствам облекчение. Аз все още нося маска, маска, че съм добре, че живея, че не ме боли... Длъжна съм да я нося, защото истината боли дори повече от времето. Не искам другите да видят истинското ми състояние, истинската мен - изпочупена, слаба и загубила надежда за живота...Кой си мисли, че сърцето ми може още да се счупи? А може ли... може ли да му отговоря, преди да е попитал? Не, сърцето ми не може да се счупи...не защото съм силна или безсърдечна...просто то никога не е било цяло. И любовта е драма..., но любовта е и живот, и точно поради тази причина ТРЯБВА да изживея всичко това.
920.
Спирам музиката и излизам на терасата. Гледам улицата неподвижно няколко минути, докато не се осмеля да взема якето си и да хлопна входната врата. Въздухът навън е толкова чист и пронизващ вътрешностите ми със студенината си... Вдигам глава и поглеждам белите снежинки, леко падащи върху главата ми. Вадя кутията и паля поредната цигара за днес...започвам да прекалявам. С цигарите, с притесненията, с безсънните нощи, с всичко. Трябва да се спра, мисля си аз, гледайки как гъстия дим излиза от устата ми и се разпилява в студения въздух. Трябва, но мога ли? Може ли човек, който обича, просто да спре, може ли любящо сърце изведнъж да спре да бие? Може ли... може ли светът да се промени за части от секундата? През главата ми преминават зловещи спомени - автобус, липса и няколко тихи думи... От очите ми отново бликват горещи сълзи, смесващи се със ледения сняг върху лицето ми. Да, може, може всичко да се промени по-бързо, отколкото можем дори да си представим... Той каза, че това е началото на края.. какво, ако наистина е така, какво, ако краят все пак съществува? Цигарата изпада от премръзналите ми пръсти, но аз нямам сили да се наведа. Нямам сили да приема и тази истина. Не, той не е прав, любовта ни няма да има край... Обръщам се и тръгвам към вкъщи, чудейки се кого заблуждавам - другите, които не ги интересува, или крещящата си душа, молеща за прошка, без дори да е виновна...
922.
Отново наблюдавам решетките по стените. Пълнолуние, значи все пак времето минава. Опитвам се да намеря в мислите си спомена за последната голяма жълта луна, надничаща с интерес прес премрежения ми прозорец. Оттогава е минал точно месец- 30 дена болка и страдание, 30 нощи плач и самота.. Съзнанието ми за пореден път повтаря в главата ми нещата, случили се вчера- хората, с които се запознах, нощните обиколки из празния град и дори посещението на интернет-клубчето...Аз отидох в НЕГОВИЯ клуб, седнах на НЕГОВИЯ стол и огледах НЕГОВИТЕ познати. Всички изглеждаха така....замразени, незаинтересовани..Помислих си, че може би вече не помнят и него, и се разплаках. Да, той си тръгна, и на тях не им отне повече от няколко часа да го изтрият от мозъците си... А на мен кой ще ми помогне да го забравя? И по-важното, ИСКАМ ЛИ да го забравям? Усещам как несъзнателно стискам яростно възглавницата си и повтарям, сякаш насън, "Не, не, не, не!!" ... Кога ще спра да сънувам, докато съм още будна?
929.
Разговорът с временния ангел-хранител отне само 3 минути. иска ми се никога да не бях му се обаждала и тези 3 минути да не бяха минавали, не и по този начин. След този разговор се срина всичко - надеждата, която ме крепеше, изчезна, желанието ми за каквото и да е се изпари безвъзвратно, а животът ми се разпиля на малки части. истината винаги боли, истината боли повече от всичко - повече от самотата, повече от физическите рани, повече от времето. а осъзнаването на жестоката истина е още по-мъчително. малко са хората, способни с лека ръка да загърбях всичко, за което са се грижили и борили толкова време, всичко, което са обичали...още по-малко са хората, способни просто да се примирят с това.
След безкрайната агония най-накрая успях давъзприема, че съществуването ми се дели на 3 главни части - минало, настояще и бъдеще. Миналото в момента ми се струва най-прекрасния период от живота ми - всичко беше толкова прекрасно, толкова истинско, толкова живо...до вчера. След разговора усетих, че част от мен просто умира - воля, характер, желание- такива неща вече не са присъщи за тялото и съзнанието ми. Второто се опитва да се бори, но никой не може да превъзмогне истината, оставяща кървавия си отпечатък върху всяко живо създание. Настоящето не може да се коментира, докато не се превърне в минало. А бъдещето... оттук изглежда отвратително. Но пък кой знае - може би с времето нещата ще се променят...за пореден път.
Първоначално написано от Lexynnka
Колкото повече, толкова повече..
[youtube]http://www.youtube.com/watch?v=6UztEfwHt14[/youtube]
така не е толкова хубаво
така не е толкова хубаво
Така се отнася за мен. Не ми се сърди сладурано.
Колкото повече, толкова повече..
[youtube]http://www.youtube.com/watch?v=6UztEfwHt14[/youtube]
Правила за публикуване
2001 - 2024 Всички права запазени.
Реклама |
Портфолио |
Контакти |
Условия за ползване |
Поверителност |
Карта на сайта
2001 - 2024 All rights reserved.
Contact us |
Advertising |
Portfolio |
Лични данни |
Отговори с цитат
