Нужна е една усмивка...

JustaLittleKid · 08-31-2010, 15:33

Вървя по път, чиито край
може би на крачка е пред мене.
Край мен прелитат Ад и Рай
и всеки в себе си зове ме.
И сякаш стъпвам аз по огледало,
но вместо себе си, аз виждам тях-
не хора, само празно тяло
и души, превърнати в прах.
Вървят и те- без път и без посока,
безкрайно лутане в този свят.
За тях вратите Раят е затворил,
а дявол ги зове в своя Ад.
С какво ли са сгрешили, питам
по- скоро себе си, не някой друг,
дали от Бога се отричат,
че да стигнат чак до тук?
Те не вярват и не търсят нищо,
празни са отвътре и отвън.
Не ронят сълзи, даже скришно,
не се усмихват, даже и на сън.
Сега около тях се стели мрак,
излиза той от тях самите,
техният единствен враг,
отделил ги от добрите.
Те вървят, не хора, а обвивки,
самотни лутат се по този път.
Ех, нужна е една усмивка
от Ада, за да се спасят…
Една усмивка, ала те не знаят.
Тези празни хора Ада ги зове.
И аз не съм заслужила да бъда в Рая,
но моят грях ще бъде опростен,
защото в мен блещука вяра
и изпълва ме изцяло и докрай.
Тя едничка е за мене фара,
сочещ пътя ми към моя Рай.