realantisocial
Започвам с твоите въпроси, защото най-много ми харесаха.

Това е твоят отговор на нечий въпрос за децата. От него аз си вадя извода, че за теб кариерата и работата би била по-важна. Греша ли ? Много сериозен въпрос, все пак се касае до деца. Едва ли ще абортирам, ако имам 2ро дете, което е непланирано или нещо от сорта. Даже ме караш да се замисля дали не бих прекъснала кариера 2ри път за евентуално 2ро бебе, за да го отгледам както трябва. Все пак искам 2 дечица, а няма такова нещо като "близнаци по поръчка".
Не знам как да ти отговоря. Мисля, че кариерата дава страхотно поле за изява и развитие на една личност и е не по-малко потребна за него. Поне аз в нея намирам смисъл, но не е най-важното на света де. Сега примерно учението ми е важно и ми харесва да имам успехи, но не съм вторачена прекалено много в това. Какво е човек без лично щастие? Едно голямо нищо. Винаги е хубаво в живота да имаш от всичко по много, друг е въпросът дали е възможно. Мечтая за идеално семейство и баланс между работа и личен живот. Написах оня отговор като имах предвид "Дай да си родя аз децата наведнъж, да отсъствам от работа колкото е нужно, за да ги възпитам добре, и айде пак - на работа", което може да е грубо, но все пак аз ще работя, за да осигурявам малките, за да имат те добри условия за живот. Виждам нещата навързани. Не става дума само за моето лично щастие. Бих хвърлила усилия за моите деца - всякакви.


Чувстваш ли се достатъчно еманципирана, като изключим факта че все още си малка ? Още съм наистина малка, и точно белег на порастването ми е, че не си мисля вече, че всичко знам. Даже знам малко. Сократ... Затова и малко трудно отговарям. Не както преди само философствах и с лека ръка измислях отговорите на всичко, сякаш нещата са толкова прости.. Какво да ти кажа. Гледала съм 1 сезон на Сексът и Градът - това ли са еманципираните жени?
Не съм се интересувала много от явлението, но май покривам някои критерии за еманципираност. Не обичам да ми плащат например - мило е, но винаги се стига до момента "Аз хвърлих в теб толкова пари/усилия", не знам си какво. А и не съм вещ, нито проститутка. Докачлива съм на гордост, не искам да бъда унижавана и мачкана. Не твърдя, че познавам всички мъже, но ми се струва че доста от тях са склонни да мачкат жените си и все да се правят на по-умни и по-разбиращи. Няма лошо да си наистина много умен и/или да демонстрираш интелект, но не и да се опитваш да се правиш на по-висш. В любовта такива неща няма. Също не понасям да ми големеят и да не ми позволяват да бъда силна (доколкото аз съм силна личност де), защото нечие его ще се срине от подобни неща. Любовта е да се оставиш да бъдеш воден, това е много добра мисъл на баща ми по повод изказванията ми, и защо не, но стига да няма унижения. Това е за мен. Не смятам нито че съм феминистка, нито че съм крайна. Не ми пречи и някой да е по-умен, по-красив и по-успял от мен, просто не да ми "скача на фасона".

Опиши перфектното си бъдеще в следната схема. Хубаво е човек да помечтае. Няма перфектни неща, но тъй като въпросът ти го изисква аз рисувам една перфектна картина:
Семейство Сплотено и задружно. Много подкрепа и много любов между членовете.. Звучи толкова банално, че не знам дори защо го пиша. Важното е да сме екип.
Социално положениe Предпочитам да е над средното ниво и да не се притесняваме за разходи от рода на екскурзии, курсове за децата, глезотийки и т.н.
Работа Представям си перфектната работа като добре платена, ИНТЕРЕСНА и динамична, която да ми доставя удоволствие и да я върша с усмивка всеки ден, с хъс за победа и надграждане на вече постигнатото. Да е стресова, но в положителен смисъл, да се предизвиквам например и да успявам. Би било хубаво ако сама съм си шеф, но и да съм подчинена на някого няма лошо, стига да е точен началникът. Говорим за перфектния случай. В реалността може и да не е добре платена, но поне с кеф да си я работя и да има на кого да се доказвам или да се чувствам значима в нея.
Местожителство Не в най-гъзарския квартал, определено. Когато си мисля за мечтите и евентуалното бъдеще, не знам защо винаги решавам, че не искам да съм в "квартала на богатите", нито децата ми да растат в условия, които крещят, че са по-заможни и т.н. Местожителство - в голям град например Варна/София, хубав квартал, но не от най-хубавите. Децата ми много искам да са земни, а ако може да си имат и село. Примерно да ходим на село да релаксираме. Мини виличка, нещо такова.
Социален живот Тесен кръг приятели и тук-таме познати, с които да се ходи по забавления. Интровертен тип си падам. Не ми се общува с "елита" на обществото и/или някакви префърцунени люде. Падам си по нормални и неизкривени психически от многото пари и лукс хора

Ако след време имаш възможност да учиш тук, в България, и да изкараш много добри студентски години или да учиш в чужбина и да работиш успоредно с това кое би избрала ? Не знам. Студентският живот уж те изграждал като характер. Не искам да изоставам от другите, аз съм социално животно и съм конформист в някои отношения. От една страна ще съм в пъти по-развита като личност ако уча на по-сериозно място, каквото е чужбина (т.е. късам си гъза от учене на материал на чужд език, че и работя), но ме е страх да не стана прекалено скучна, с невъзможност да се забавлявам. Не знам защо така си ги представям нещата, въпреки че мен чужбина си ме блазни. Има възможност ако пожелая да уча в Италия например, сигурно ще получа по-добрата квалификация. А и да си сериозен също не е за изпускане, защото трудът облагородява, особено щом ти е възложена отговорната задача да изкласяваш, че и пари да вадиш. Но имам дилеми точно със социалните контакти, че ако само работя и уча ще ми замине животът, та... не знам. Отделно влизам във филма, че ако стана прекално сериозна и отговорна, няма да си намеря партньор в живота (българин), който да отговаря на моите стандарти за зрелост и отговорност. Повярвай, много пъти съм мислела по твоя въпрос. И аз съм си го задавала. Мерси, че попита, за да си поблъскам главата отново.
Компромисен вариант - бакалавър в Б-я и специализация в чужбина.


AcrossYourFace
Имаш ли някакви комплекси и ако 'да' какви? Имам, кой няма? Само дето не разбирам защо трябва да си ги развявам във форума. В момента и без друго не мога да се сетя, честно, иначе са имам някои много коварни и се опитвам да ги премахна.

Преди година старата ми госпожа по български ни беше казала: "Като ви гледам, виждам отражениео на вашите родители" .Права ли е според теб ако говорим за повечето хора и отнася ли се това за самата теб? Права е, да. Не за повечето хора, ми за всичките важи.. До мен, аз колкото и да бягам от образа на нашите и да се опитвам да бъда различен човек, все пак в мен прозират един малък "татко" и една малка "мама". Даже самите те ми го казват: "Приличаш на майка си/баща си.." Това не ме прави по-малко уникална, разбира се. Опитвам се да бягам от "отровните" модели, наложени от тях, но съм си взела каквото съм взела Все пак моделът на поведение се научава, Аз-ът се изгражда в съвсем малка възраст (5 години ако не се лъжа), така че няма какво да се говори по този въпрос. Ние сме отражение на родителите си и нашата мисия е да се подобряваме като личности.
А ако трябва да мисля "на дребно", веднага ще ти изложа, че кифлите и несериозните ученици можеш ги сравниш с не по-сериозните им родители, които хихикат по родителски срещи и защитават разлигавените си деца, сякаш е много нормално, че последните говорят, преписват, държат се арогантно и пр.

Naive, последно гледах на сестра ми преди 2-3 месеца, но не се занимавам активно с тая дейност. Всъщност никога не съм била постоянна в това начинание. Факт е обаче, че не ме лъжат никога. (картите, ако някой се чуди за какво говоря).

Deadlock, нямам доказателство за подобно нещо. Не ми се е случвало и да смятам някоя цел за невъзможна. Не вярвам и да има такива цели, освен много абсурдни де. Не знам защо ме питаш това, но ако се чудиш дали да направиш нещо, по-добре опитай.

babity
Има ли някой, на когото адски много се възхищаваш и искаш да приличаш? Не се сещам за такъв човек,но се възхищавам на щастливи и позитивни хора, които не падат духом, ами продължават да се борят. Лидерите също ме впечатляват - например хората, които цялата компания уважава и се разбират с почти всички и без да се карат с лекота постигат своите желания и цели. Изобщо хармоничните хора ми действат добре и желая да съм като тях. Друго, което ме възхищава е свръхблагородството и мъдростта на разни самодостатъчни си индивиди, които са независими и пак си живеят добре според принципите си.
Суетна ли си? О, не бих казала..
Обичаш ли шумни купони? С подходяща компания всичко обичам. Иначе някакви самоцелни шумни събирания не особено.
Има ли нещо (постъпка), от което се срамуваш? Има, има. Не мога да се сетя конкретно, но не винаги съм постъпвала достолепно.
Нещо, което не можеш да си простиш? Мисля, че си простих всичко. Преди година не можех да си простя собствената личност, но то прошка му е майката! Пише го и в Библията.
Злопаметна ли си? Да
А състрадателна? Да
Към какво се чувстваш пристрастена? Към сладкото.
Мислиш ли, че човек абсолютно винаги трябва да си държи на своето или има ситуации, в които е по - добре първо да се поогледа "накъде духа вятъра"? Не е хубаво да си голям инат и прекалено самоуверен. Хубаво да се огледаш "накъде духа вятъра" и ако грешиш, да си признаеш, a не да знаеш само своето. Дори да не става дума за спор, не е зле човек да е отворен за други гледни точки и да приема съвети относно начина си на живот. Понякога си мислим, че всичко знаем и че нашите принципи са самата меродавна истина, като сме склонни да отричаме другите гледни точки - "Аз си знам най-добре!", но така се изпускат много възможности и приятни изживявания A и човек, неспособен да подложи под съмнение мнението си е, е ограничен, което го прави прост в крайна сметка.
Доколко си слонна да правиш компромиси за половинката? Ами ако съдя по една много самоотвержена връзка преди години.. Много Но все по-горда ставам с годините, а и с по-трезва преценка може би, та затова ... доколкото си струва. Любовта включва компромисите, но ако станат прекалено, нещата се обезсмислят. 50/50

Pedigree
Беше писала за един твой ... хммм... депресарски период. Кога беше това, колко време продължи, на какво се дължеше? 2009та беше и продължи около година. Дължеше се на една раздяла. Съвсем правомерно ми биха шута, защото бях прекалила с недопустимото поведение. За последното вече си имах и другите много сериозни причини, но вече навлизаме в дълбоките води на причинно-следствените връзки.

Какво забелязваш първо във външността на един човек? Излъчването, усмивката.

С момичета или момчета се разбираш по-добре? Ами спорно... май-май с момчета.




Хора, докато напиша това и ми изтече сесията един път!
Я кажете кога трябва да ставам от стола и си дайте предложенията на ЛС за следващ участник!