Не съм видяла малко от живота и въпреки това има още много да уча...
Не съм си мислела, че някога ще опра до това да търся съвет, изход или решение в някой форум, въпреки, че още от малка го попрочитам от време на време...
И така аз съм едно нормално ( все си мисля) момиче на 20 години, уравновесена, сериозна, работеща, учеща, знам какво искам и винаги съм се старала да го постигам, но тези момчета/мъже се оказват голям подводен камък...
В конкретният случай е един точно определен хубавец....познаваме се от 3 години може би и преди толкова сме имали флирт, лятна авантюра или както искате, така го наречете, но не и сериозна връзка...та тогава още осъзнах какъв е, а именно женкар И мисля, че използвам твърде мека дума за него...Преди години имахме нещо, както вече споменах, но не се бях "влюбила" , просто ми харесваше и с цел все пак се държах на разстояние, защото ако се бяха появили чувства щеше да ми е много трудно.След нашият флирт, той се обвърза сериозно, но кръшкането му...не е моя работа, не го коментирам, минаваха месеците, година, две, много рядко сме се виждали или чували, но дойде тази китна пролет и съдбата реши да изиграе една игра с мен...той се раздели с приятелката му и бавно и постепенно, започна да ми звъни, да се виждаме, после и по-често и по-често и глупавото ми сърчице започна да тупти така бързо, както не бе туптяло много отдавна...Понеже вярвам в доброто си казах...."може да се е променил"...., но уви...бързо започнах да разбирам за поредната му бройка...ние не бяхме заедно, не бяхме и разделени, все така се виждахме и чувахме и все така научавах за следващата и следващата и просто започнах да се държа като него, беше късно за безразличие, защото се привързах към човек, който можеше да ме кара да се усмихвам и да плача.В мен се бореха женското ми достойнство и гордост и привързаността към един човек, който отдавна знаех, че не е за мен. Не стоях мирна...танцувах с други момчета, излизах с тях ( които всъщност са просто мои близки приятели, но той не го осъзнава), да предизвиках ревността му, но не го спрях да вършее...Никога не му вдигнах скандал, не му се разсърдих, не се разплаках...винаги с усмивка му казвах, че знам какъв е...не се чувахме и виждахме месец и малко и сега пак...смс-и, обаждания, уж случайни виждания...след по-малко от месец всеки си заминава в града, който учи, но...на мен нещо ми трепти...от една страна е хубаво, че няма да се виждаме, но от друга, тръпката която той ми дава е неповторима...Вчера си говорехме по телефона и го питах защо аз, защо дори след години, след месеци, след раздели той винаги се връща, а другите оставя завинаги и получих студения отговор, че имало тръпка...все още Не мога да кажа, че го обичам, но пустото сърце не спира...Не знам защо пиша всичко това и дали някой ще си направи труда да го прочете.Имам достатъчно близки хора, който са твърдо, че не може да сме заедно, а аз вечер преди да заспя затварям очи и се моля да стане нещо...вълкът да смени козината си и да се завърне променен, сериозен и милеещ за нещо сериозно...Дали е сън или бъдеща реалност...