С едно момче съм от 3 месеца,историята е много дълга...Познаваме се от 16 години,той казваше,че аз съм единствената освен родителите му,която го разбира толкова добре.От години той искаше да бъде с мен,но аз си мислех,че просто иска да ме мине и не се интересува от друго,не му обръщах внимание...До сега всичките ми бивши може да се каже,че са ме обичали повече,от колкото аз тях...Бях свикнала да получавам обич,но аз също се раздавах,но сега е много по-различно...Стана точно обратното,имам чувството,че го обичам повече от колкото той мен.Направих много неща за него винаги,когато има проблем се опитвам да му помогна независимо какво...От 1 месец обаче ми става нещо...И аз не знам какво точно,напират много чувства в мен,когато се скараме или се сдърпаме плача всяка вечер и когато го няма също плача...Започнах да излизам по-малко,не исках да виждам почти никой освен него...карах се с майка ми,която си мисли,че съм в депресия-не знам дали е така.При него никога нищо не се знае,един ден може да е в София,а на другия да е във Варна примерно...всичко се случва на бързи убороти и много често става така,че плановете се объркват.Отначало се опитах да го разбера...но после се случиха много неща,в които искам ли не-бях замесена.Една вечер той отиде при един негов приятел в 00 часа по никое време да го утешава,че другия приятелката му го беше зарязала...Тогава се запитах дали ако стане нещо с мен той би хукнал веднага.Е...преди 6 дни разбрах отговора.Тъй като от месец плача всяка вечер и просто ...не мога да се контролирам,опитах се на няколко пъти да се самонараня...исках да ме погълне земята...Всичкото това се случваше,когато сме скарани или той ме е наранил с някоя дума без да се усети.Отначало не исках да му казвах,за да не го натоварвам с моите глупости и да не изглежда,че имам някакви претенции...Но преди 6 дни вече не издържах и наистина се самонараних и тогава усетих,че не мога повече да крия това от него.Казах му,че искам да говорим(той не ме беше търсил преди това 5 дена понеже е бил в болница ) и че е сериозно...на другия ден го чаках ужасно много време,а той не дойде...Звънях му 2 пъти единия ми затвори а другия не ми вдигна.От тогава за мен стана още по-лошо...всяка вечер правя това...нещо вече изпитвам нужда да се нараня,когато почувствам,че има нещо лошо в отношенията ни.На другия ден вечерта той ме потърси и искаше да ми обясни,защо не е дошъл,но аз не исках да знам...Исках да се видя с него и да говорим очи в очи,защото винаги когато му пиша по скайп за нещо по-сериозно не ми отговаря(не че не е сериозен човек,напротив просто не знам защо се държи така).Той каза,че или да му кажа сега или никога...и така-признах му,беше ми УЖАСНО трудно...а той не ми отговори.Звънях му по телефона-не вдигна...и аз естествено..изпаднах във...и аз не знам какво състояние.След 2 дена ме потърси и ме попита дали искам да отида с него на едно състезание да гледаме един приятел-съгласих се...но исках тази болка в мен да спре,а знаех,че той е виновникът за всичко и много си мислех дали да не се разделим,но не мога...обичам го.Пак си писахме същата вечер и той ми каза шеговито"само да не ме биеш като се видим" попитах "защо" и той каза "за вчера" ...от там се опитах да го попитам защо постъпва така,той обясни,че трябвало да помогне на един негов приятел...Каза ми,че приятелите му са най-важното нещо в живота му,аз не съм разбирала,обичал ме,но колкото и да ми го казвал аз не съм му вярвала,мислех,че ако обичаш някой трябва да доказваш любовта си към него колкото можеш повече..А преди казваше за мен същото.Не искам да заставам межу него и приятелите му,просто исках да се справим заедно с моя проблем...тъй като той ми каза,че винаги,когато имам проблем ще го решаваме заедно.Днес се видяхме за това състезание...през цялото време бях омърлушена и не говорех,той ме питаше няколко пъти какво ми е,но сякаш не можех да повдигна пак въпроса за самонараняването...и за това не казвах нищо. "защо се държиш така сякаш нищо не се е случило?'' го попитах аз,а той "е че какво се е случило толкова кажи ми"...изглеждаше,че все едно не съм му признавала нищо,но не можех да му обясня.Целуваше ме,прегръщаше ме от време на време и каза,че не бил спал заради вчера,но не вярвам да съм му повлияла с нещо и за това да не е спал.Рано исках да си тръгна от състезанието и той ме попита дали да ме изпрати до спирката(от където да се прибера сама)-аз му отвърнах,че ако иска...Той настояваше да му кажа "да" или "не" ,но толкова ми беше гадно,исках да му кажа всичко,а не мможех...таа казах му "както си решиш" -явно беше изгубил търпение и само ме попита "няма ли да ме целунеш" ,погледнах го и не можах да направя и крачка,а той просто ме остави насред хората и си тръгна,дълго го гледах...и после се прибрах в нас.Плаках...направих онова нещо...Постояно ми бяха в главата думите му и това,че казваше,че приятелите за него са най-важното -ДА така е,прав е ,но ми стана мъчно че за онова момче отиде по никое време да го утешава,а за мен не можа един след обед да отдели(понеже пак е помагал на някой)...и после дори не ме попита как съм,не искаше да разбере какво е станало...Чудя се дали трябва да бъда с него...привързах се ужасно много,не ме разбирайте погрешно,не искам да го обсебвам или да го задушавам,точно за това и не исках даму казвам за моите проблеми...Желая само да ми отдели просто един ден поне само за мен...да му разкажа всичко и той да ми отвърне "Ще ти помогна,всичко ше се оправи"...толкова ли много искам?