След поредното отхвърляне чувствах,че вече не мога да бъда същата. Винаги влагах твърде много емоция и чувства още в самото начало и после ми бе много трудно да се откъсна /мислено/ от обекта. Винаги беше с пагубни последствия за мен-на мен ми бе гадно,изпадах в лека депресия/ и всичко таях в себе си,защото трябваше да изглеждам силна/и се самообвинявах,а на него най-вероятно му бе през х** за мен.И въпреки,че го осъзнавах и знаех,че не си струва да продължавам да искам момчето,аз пак го правех и се самонаранявах..докато един ден просто реших...че вече момче не ми трябва и поне за мен си бе чисто освобождение. Постепенно сърцето ми истина и не помня откога не съм усещала тръпка.Незнам дали е от границата,която си поставих...Знаех само,че няма да позволя нещо такова да ме пречупи отново.
Може би се самозалъгвам с това "мога без момче" или "така ми е супер", но засега върши работа. Просто не мога да отворя сърцето си, от страх,че някой пак може да го разбие...

Съжалявам,че ви занимавам с глупости... но трябваше да го споделя някъде...не искам съвет,исках само да споделя
Лека нощ (: