Никога не съм писала такива откровения в този раздел, обаче вече ми идва в повечко, а няма нищо по-разтоварващо от "анонимното" споделяне с непознати.
Добрее, моята история (или поне това което ме измъчва от известно време) започва още преди 4г., когато се запознах с едно от най-прекрасните момчета, които някога съм срещала. До преди около 2 години за мен той беше просто едно страшно красиво момче, с което си имахме скайповете и до там - точка, нито сме си писали нито сме се поздравявали като сме се засичали - нищо. Да, обаче по едно време започнахме да си пишем, майтапи, смехове, абе направо не ми се вярваше, това ми бяха единствените чатове с човек, в които секундите между моя отговор и неговия са ми се стрували като цяла вечност (Да, знам.. ). Всичко беше перфектно, чатове, смях, веселби, но по едно време спря да пише, разговорите ни бяха все по-малко и по-малко - глупавите поздрави около празниците в които вмъквахме по малко смях, но не беше същото. Учи близо до вкъщи, в старото ми училище, което пък беше предпоставка да ходя там често (виждам се с приятелки уж), не сме си говорили, достатъчно беше просто само да го видя за секунда, да ме поздрави или да ми се усмихне - това ми оправяше целия ден.. Тогава вече разбрах колко навътре отиват нещата, днес отново бях там и го видях, усмихна се, намигна ми и си продължи, то и аз не спрях де.. хъх По цял ден си мисля само за него, просто не знам вече какво да правя... 2-3 години нон-стоп само той ми е в главата и ще полудея вече, понеже знам, че не мога да го имам, а въпреки всичко го искам повече от всичко друго.
Ух, олекна ми, ако някой има подобни преживявания да сподели как се е отървал от всичките натрапчиви мисли.
Благодаря на тези, които са ми прочели целият пост!