Напоследък чета книги свързани с психологията и ми прави впечатление, че в практиката на психоаналитиците е много често срещана "обичта към идеализирания нереален образ проектиран върху партньора, но не и към самия партньор". Цитирам, за да разберете за какво говоря:
"Порастналият индивид приема другостта на другия.Затова твърдим, че всички влюбени се вдетиняват, защото обективното възприятие е помрачено от естествената склонност на влюбения да проектира върху другия собствения си начин на мислене или идеализирания си образ за него.Влюбваме се в човек, който идва да запълни някаква липса.Тогава партньорът изглежда единствен и незаменим, защото е идеализиран."
Наистина ли това е толкова често срещано? Дали е възможно всъщност да не обичаме самия партньор, а това, което сме проектирали върху него
?
P.S. Извинявам се, ако на някой темата му се стори тъпа, просто се замислих за това и реших да споделя, а на който не му харесва - просто да не пише