1.Да,възможно е.Дори,когато си влюбен в стремежа да спестиш на някой истината,за да не го нараниш си готов да излъжеш.Естествено е,че е по-добре да казваме винаги и само истината,но няма такива хора!Във всеки човек се крие страх,страх от това да бъде разкрита и най-съкровенната му тайна.Страх да не останеш сам с лъжите си също така.Лъжем,за да направим добро...,но нищо скрито не излиза на яве и рано или късно лъжата се превръща в нещо повече от лъжа.Приема роля на предателство към човека,който обичаме.Този човек може би ще ни прости,много е относително.Все пак една голяма лъжа остава завинаги в съзнанието и сърцето ако щеш.. като предаване на доверието на дадения човек,от който сме скрили истината.

2.Понякога лъжата е наложителна,да.Налагало ми се е да скрия някой неща,за да не притесня,ядосам или нараня човек,на който държа.

3.Лъгали са ме,та кой човек не са ? Почувствах се предадена и усетих,че явно някой не държи на мен до толкова ,колкото съм си мислела.Почувствах,че всички думи и действия се оказват лъжа.Чрез всички тези лъжи живеем в един измислен свят.Свят на фалшивото щастие,зад което се крият много неистинни.Не само съм склонна да простя за съжаление,но и съм го правила не малко пъти.Винаги съм си мислела,че това ще е първи и последен път.Уви,тръгне ли един човек по пътя на лъжите ще го следва може би до края на живота му.

4.Мисля да,би трябвало всяка лъжа да се признава.По-добре би било,ако знаем всичко един за друг и да става каквото ще.Така животът ни би бил по-спокоен и щастлив,защото не носим тежкия товар да пазим тайна ,която буквално ни разяжда отвътре всяка минута,всеки час .. дори и с години.