Не е за вярване просто. Наистина.
Знаеш как да ме накараш да говоря с теб. Знаеш как да ме размекнеш. До последно държах фронта и не ти вдигах и... точно накрая успя. Знаеш точно какво да напишеш, за да ме провокираш. Мразя се за това.

Доволна съм само от едно. Вече не ми влияеш чак до толкова, че да страдам месеци след като чуя гласа ти. По-лесно ми е. Сякаш вече съм се примирила, все едно ми е... просто понякога ме боли от присъствието ти. И тези моменти намалят все повече и повече... за което се радвам.

Въпреки че си с нея търсиш мен. Нещо ти липсва... да, сам си го призна. Сравняваш ни? И това си призна. Имаш нужда от нещо, което намираше в мен, но в него го няма? Късно го разбра... Хареса ми, че го каза... това е нещо, което по принцип не правиш...

Ще те накарам да ме искаш и през останалите две години. Знам как. А тогава вече ще е лесно. Мислех, че сме се предали... всъщност до някъде е така, но сега знам къде точно да натисна. По лъжичка на всеки час... сигурно, ефикасно. Ще успея. И след като времето мине няма аз да съм инициаторката на срещите ни. Ще те провокирам ти да ги икаш. И това мога. Трудно е... но го искам... Ти също. Знам го.