Моето детство го помня само с белите, които сме правили компанията. Никога не слушахме какво ни се казва, нито си вадехме поука от грешките, които допускахме.
Помня, че от сутринта до вечерта бяхме навън всички деца от квартала. Играехме вечер на криеница или на стражари и апаши. Това се повтаряше всяка вечер и никога не ни омръзваше. През деня си намирахме различни занимания, като например да се качваме по покривите на блоковете, да се бием с жилави пръчки, опитвахме се да си построим къщичка с кал и тухли, влизахме в мазето на едни хора (от пода до вратата имаше малко разстояние), правихме си люлки от гуми и въжета, спирахме хората и им искахме по 10 стотинки за ледени сокчета, катерехме се по дърветата, качвахме се на една тоалетна и скачахме от покрива в купчина нападали листа отзад, драскахме по стените на блоковете, хвърляхме камъчета по прозорците на първите етажи, звъняхме по вратите и бягахме. Късно вечер, когато ставаше време да се прибираме и родителите ни излизаха да ни търсят, ние се криехме и не веднъж са ни се карали за това.

Това е само малка част от нещата, които си спомням. Повечето бели, които сме правили са били опасни за нашата възраст и сме заслужавали як пердах за тях, но въпреки това, не бих заменила детството си за друго.
Компанията беше голяма, около 15-20 човека и имаше хора от всички възрасти. Бяхме малки, но се разбирахме или поне се учехме да се разбираме.