Чудя се от къде да започна.Сякаш има нещо изключително каквото мога да кажа.
Аз съм 16 годишно момиче и от известно време съм адски потисната.Не мога да кажа депресирана.. или поне аз не се усещам.Винаги се смея,забавлявам се,винаги съм прикривала истинските си чувства,така че съм свикнала и сега никой не забелязва какво ми е.Само аз си знам... а именно-нещастна съм.Чувствам се сама.Много сама.
Работата е там,че искам някой до мен.Някой,с когото да споделям,някой,към когото да изпитвам чувства,а и той да ми обръща със същото.А досега това почти никога не се е случвало.Винаги попадам на неподходящия човек и е несподелено.Единственото нещо,което може да се сметне за 'сериозно',се случи преди около две години.Да,супер детската работа беше,ама останах наранена.И до ден днешен това ми се вижда сякаш беше вчера.Оттогава просто съм някак си празна.Понякога все още мисля за този човек.Виждам как в момента е щастлив и се радвам.Но от друга страна в мен се поражда някакво чувство на завист.От толкова много време очаквам нещо да се случи.. не казвам,че чакам 'принца на бял кон' да се появи,но поне.. нещо.Искам да съм щастлива поне за малко.И да не се чувствам самотна.Не мога да разбера какво ми е.Всеки ден виждам около себе си толкова много щастливи хора.Приятелки,с момчета до себе си,които са щастливи.. изпитват споделена любов,ако може да се нарече това на моята възраст,а аз стоя отстрани и гледам.. и не знам какво да правя.