Здравейте! Първо - Честита Нова Година на всички
От доста време съм потребител в този форум, но понеже искам да запазя до голяма степен анонимността си си направих нова регистрация. До сега никога не ми се е налагало да търся по такъв начин помощ и съвети, но просто сметнах, че за момента това е най-доброто решение. Съжалявам, че най-вероятно историята ми ще ви се стори прекалено дълга за четене, но в момента имам нужда от сериозни съвети как да подходя (защото за първи път изпадам в такава ситуация) и за това ще гледам да не пропускам нито един важен детайл. Ето я и нея:

Аз съм момиче на 18 години и от 7 месеца сме заедно с едно момче на 21 години. Още от запознаването ни той ми разказа за доста травмиращи моменти, които са му се случвали през живота му. Като цяло има проблемно семейство - меко казано го третират като боклук (побоища и викове всеки ден). На 14 години, като се е връщал от някакво събиране с приятели, той претърпява тежка катастрофа, в която първата му приятелка загива в ръцете му. По стечение на обстоятелствата след година-две преспива многократно със съседското момиче, което тогава му е била нещо като най-добра приятелка. След някоя друга година, това момиче трябва да замине в чужбина и си вади копие на акта за раждане. Тогава те виждат, че биологичните им родители са едни и същи. Преди са мислили, че е просто страшно съвпадение, че датите и годината им на раждане съвпадат. Уви - те са близнаци, но момичето е било дадено за осиновяване. Можете да си представите как се се почувствали двамата в този момент, но всъщност... едва ли можем.
От тогава той се е затворил в себе си, за момиче въобще не е помислял... докато след 3 години не срещнал мен, както той се изразява. Нямаше приятели, нямаше нито един близък, на който да сподели какво му е на него самия, не изпитваше нито щастие, нито любов - нито едно приятно чувство. Постепенно докато се опознавахме, той ми споделяше малко по малко от историята, макар и доста трудно и на моменти подтикнато от моя страна. Бях до него, изслушвах го, съчувствах му, помагах му. Виждах в него нещо различно, което страшно силно ме привлече - не знам, не мога да си обясня и аз самата какво точно. Той е всеотдаен, може да се разчита на него за помощ, добър слушател е. За него аз бях "светлинката в тунела", човека, който го разбира, който му помага да се чувства отново щастлив... И така пламна любовта между двама ни. Отначало всичко вървеше страхотно, бяхме неразделни, не искаше да ме остави и за минутка. Постепенно любовта прерастваше в обич - аз виждах голямата промяна в него. Бяхме искрено щастливи заедно.
Веднъж го хванах в лъжа - не беше нищо толкова сериозно, но просто исках да видя той дали ще си признае. Уви - гледаше ме в очите и ме лъжеше. Казах си: "Добре, след време пак ще проверя". Случи се така, че пак се повдигна темата - той даде същото оправдание, но фактите, които ми изложи, бяха различни. Лъжа след лъжа... и така до преди ден. Това страшно ме нараняваше. Всичко това водеше до страшни караници - всеки път той ме гледаше безизразно, за чувства никога не можеше да говори, а даже си мислех, че не може да ги изпитва. На въпросите ми с въпроси отговаряше, а през останалото време просто мълчеше и продължаваше да ме гледа безизразно... И това беше всеки път. Оставях го намира да си подреди мислите в главата и тогава да ме потърси, но не го правеше - с дни не се сещаше по никакъв начин за мен, докато аз не го потърся отново. Стана хладен и безразличен, едва ли не насила казваше по някоя мила дума, колкото да не ме загуби. В моментите, в които имах най-голяма нужда той да е до мен, него го нямаше. Бях се примирила с това - прощавах и давах шансове отново и отново, но се чудех до кога.
Снощи бяхме на купон, всичко ОК до тогава, но по едно време изцепва пред всички нещо лично за неговото минало (в никакъв случай не беше пиян), което страшно ме засегна и злепостави, нещо, което винаги съм презирала, а той не беше сметнал за важно да ми го спомене... Обидих се и понечих да си тръгна, но той ме настигна по стълбището... И от там се почна всичко:
Аз в изблик на гняв му казах да се махне от очите ми, че го презирам за всичко, което се е случило до сега, че не може току-така да се връща всеки път при мен, всякаш нищо не е станало и даже едно простичко обяснение да не ми даде. Питах го защо трябва такива важни неща за него да разбирам по този отвратителен начин. Той отвърна, че въобще не съм го познавала, че не е това, за което се представя. Последва въпроса: "Какво още трябва да знам?", на което той ми отговори следната абсурдна реплика: "Първо - името ми не е това, което мислиш, второ - аз не съм на 21 години, аз съм на 160". Повтарям, че беше напълно трезвен и го познавам прекалено добре, че да знам, че си вярваше. В този момент просто не знаех как да подходя... Казах си, най-добре е да играя по свирката му и да го накрам да ми обясни "кой е той". След сума ти въпроси от моя страна и много недомлъвки от негова, стигнахме до следната история: По негови думи той е бил роден в Шотландия през 1800-и-някоя година (последните 2 цифри не се разчитали добре...), хората, с които живее сега не са му истинските родители - той просто 'отишъл' при тях, след като 'сина им' умрял. Запознал се с тях на гробищата и те го приели като свой син, а той невероятно много си приличал с тяхното 'истинско' момче. Каза, че през живота си е претърпял много войни и всички негови близки умирали рано или късно. Подробности не можеше да даде. Аз в този момент се чудех наистина какво да направя, казах му, че наистина има нужда от помощ от психиатър и то възможно най-скоро. Дадох си сметка за миналото ни с него - той не можеше да докаже нито катастрофата, нито за загиналата му приятелка, нито за сестрата-близнак. Това ме наведе на мисълта, че най-вероятно това всичко е било плод на неговото въображение. Но той наистина си вярва и не го осъзнава, в това съм убедена - за него всичко изглежда истина. Поговорихме, накарах го да се замисли, но не смея нищо да кажа, да не влоша нещата. Обяснявам си го по следния начин: най-вероятно той самия наистина е претърпял нещо травмиращо през живота си и това е може би вид самозащита - затваря се в свой си измислен свят. От доста време ми е давал поводи за съмнения, но чак снощи се потвърдиха... Този човек има нужда от помощ, а аз наистина не знам какво да направя в тази ситуация. На моменти си е съвсем нормално момче по държание, но щом изкочи трудност или проблем, той просто се променя по този начин - избягва в измисления си свят. Но определено той не го осъзнава, а част от нещата, които е казал, в последствие даже не ги помни.

Не искам наши близки и приятели да разбират за това, най-малкото той ме помоли за това, но наистина не знам как да подходя, затова търся вашата помощ. Какво бихте ме посъветвали? Какво бихте направили вие? Моля ви, всяко мнение би ми било полезно! Не мога да оставя това момче просто така, никога не бих го направила. Най-малкото като негов приятел и най-близък човек искам да му помогна. Моля ви! Не знам как трябва да се подходи в такива ситуации!