До преди малко говорихме с него, той изяви желанието - искаше да се видим. Повдигна въпроса, че е объркан и не може да си подреди мислите. Искал много неща да сподели, но не знаеше какво точно. Една дума доста често повтаряше, що се отнасяше за спомени от миналото му: "разруха". "Какво изпитваш" - попитах го. "Нищо." По един и същ начин говореше за миналото, за семейството, за мен, за живота си. Емоция не изразяваше, а почвам сериозно да си мисля, че не изпитва - това още от самото ни начало ми беше направило впечатление. Нито угризения, нито страх, нито съчувствие - нищо. Тези изброените никога не съм ги виждала да ги изразява по някакъв начин. Казва, че нещото, което му направило впечатление е, че каквито и планове да направи или да обещае нещо, все се сеща за тях прекалено късно или въобще не може да си спомни какви са били. А някой път си 'спомня' и за несъществуващи такива. На това съм била свидетел и не си го измисля.
Притеснява ме липсата на тези чувства - на теория знае какво са, но реално не изглежда да ги изпитва. Опитва се - и се личи, че е престорено. Виждала съм го как се опитва да пресъздаде чувството за вина и тъга. От друга страна това забравяне на неща от близкото минало или съчиняване на несъществуващи спомени за такива... наистина ме обърква.