Цитирай Първоначално написано от chronic
Че минах днес покрай нащо дърво и още стояха инициалите ни,още ухаеше на парфюма ти,и че всичко ми мина като на лента за една цигара време там.
Ако дървото имаше глас,щеше да ни се посмее доволно за всичкте изприказвани клетви за вечна любов и вярност.
Надали щеше да пропусне и да се разплаче,на всичките красиви спомени на който беше свидетел.
Но най-вече щеше да ме обвини че избягах от нещо толкова хубаво,за абсолютната глупост.
Дейба и скапания ден.
Колко красиво...

Он: Не искам да те чувам/виждам в близкото бъдеще. Сериозно.
Имам острата нужда да те "нареждам" докато се скапя физически и психически... но едва ли ще си го позволя. Не мога така. Наистина не мога. Самата мисъл ме убива, въпреки че правиш нещата между нас толкова красиви.
Трябва да поговорим. Без шеги, без недомлъвки, без лъжи и ще се посторая този разговор да се състои... но няма да е тези дни, защото ако те чуя едва ли ще си сдържа нервите. По дяволите.