Защото е така.

Обяснения ще намериш много, всичките различни, но и правдоподобни. Накрая ще ти стане умряло и меланхолично, задето хората сме такива неблагодарни задници, които не ценят любовта и я приемат за даденост. Даже може да решиш вътрешно, така за себе си, да станеш играч и да не се оставяш да се отпуснеш в рутината на любовта.
Но всичко е безсмислено. Каквото трябва да изживееш - ще го изживееш, пък ако ще и да си премислял същото нещо 10000 пъти и да имаш съвсем различни възгледи по този въпрос. Ще надскочиш възгледите си, ще се разшириш болезнено, ще надминеш себе си и ще видиш смисъла чак накрая, когато всичко (включително и любовта) е приключило или си е отишло. А смисъл винаги има. И тъкмо този смисъл ни поддържа живи и пламтящи и ни възпира да изгорим в собствените си пламъци. Същият смисъл балансира любовта и превръща разтопения, пламтящ метал в нужния за пребиваването ни хладен, но здрав съд.