Вярвам единствено в хороскопите, и то в това, че са забавен начин да си започнеш деня.
Иначе върша всичко наопаки - обичам да(и най-редовно си) минавам под всякакви стълби и скелета, например, редовно разсипвам я сол, я захар, изключително милички са ми черните котки, да не говорим пък колко пъти са ме премитали или пък съм сядала от страна на ръба на някоя маса или в ъгъла на някоя стая.

Единствено като по-малка вярвах, че като намериш четирилистна детелина, ще намериш щастието и късмета(или нещо подобно беше). И търсих ли, търсих, след сума ти години най-накрая намерих и я дадох на майка ми при една командировка с ясната идея, че по този начин ще я предпазя и тя ще се върне благополучно. След 5 дни жената се връща, аз й се радвам, естествено, но след известно време ми светва лампичката, че аз си имам детелинка в нея. Питам я какво е станало с нея и получавам кратко мълчание, придружено с гузен поглед и след няма и минута - с изречението "ами... аз малко я поскъсах". Ококорена и крайно възмутена си продължавам агонията с въпроса "Колко малко?". Майка ми си вади портфейла, отваря едното джобче и ми показва детелинката ми, брутално разпърпана и с цели... 2 оцелели листенца. Та така. Още на 6 години детското в мен умря. Както и желанието да дам на майка ми, каквото и да било ценно за съхранение при нея.