Като малък карате - 4год., в гимназията таекуондо ~ 3години и съвсем малко джудо в университета. Не мисля обаче, че има значение какво бойно изкуство тренираш.

Смятам, че, откакто вкарах бойните изкуства в живота си, съм се научил на уважение към себе си и околните, премахнах много от комплексите си, научих се да не се предавам пред трудностите, да търся знания, да имам воля, да се чувствам пълноценен, да съм изключително спокоен. Също така тренировките ми се отразиха добре на физическите качества.

Спарингът е неповторимо изживяване. Пускат ви с протекторите (зависи какво БИ практикуваш) и излизаш срещу друг човек буквално за да се сбиете. Точно една минута след това ти е ясно този човек боязлив ли е, смел ли е, иновативен ли е, агресивен ли е. Само за една минута можеш да определиш подобни качества в някой непознат. А след спаринга се чувстваш, сякаш са ти инжектирали една кофа ендорфини, въпреки че на практика са те ритали и били, и не трябва да си толкова щастлив.

В повечето зали хората са много готини. Без его, усмихнати, приятни, открити, вежливи. Атмосферата в доджото е нещо, което просто трябва да се усети.

От всяко бойно изкуство ще ти остане някой номер, например шпагат, салто, умението да падаш, да чупиш цигли/тухли, да направиш 50+ лицеви опори, да свалиш цигарата на някой от устата с крак или буквално да удариш шамар с крак. Това обаче е по-скоро страничен ефект от тренировките.

Разбира се, това е мойта гледна точка, всеки се ориентира към света на БИ поставяйки си своя собствена цел. На мен ми дадоха повече, отколкото поисках.