Всичко започна преди 3 години, когато се запознах с него. Отначало всичко беше прекрасно, както в повечето връзки. Прекарвахме всеки ден заедно. Тогава бях на 17 години и си мислех, че е достатъчно в една връзка да има чувства, привързаност или по-точно любов, каквото имаше между нас. И днес, след всички премеждия и проблеми оставаме заедно. Да, имахме си проблеми и грешки. Разделяли сме се, и аз съм била наранена, както и той. Само че между нас винаги имаше различия, на които тогава просто не обръщах внимание. Докато аз имах високи оценки в училище и се стремях нагоре, неговите разбирания бяха, че е тъпо да учиш... и един вид се чувствах неудобно, когато говорех за това. Моята цел беше да отида да уча и в крайна сметка го постигнах. Докато той сякаш няма цел. Сега, когато още сме заедно, аз уча, а лятото дори мисля да започна работа, защото не ми е никак лесно, а той по цял ден или е с приятели(гледат филм или някъде навън) или спи. Общо взето за човек на неговите години(22) не го считам за нормално. Да, във връзката ни има чувства, но не съм ли права, че за да се гради нещо повече трябва да има и повече?
Тези мисли са ми в главата от близо 2-3 месеца и се чувствам в една ситуация без изход, защото колкото пъти говорим, че човек трябва да има някакъв план за бъдещето, защото след време трябва да се оправяме сами и никой няма да ни помага, той звучи адски уверено, но в същото време нищо не прави. От тук всичко ме навежда на една скорошна раздяла, защото вече мисля по малко по различен начин за годините си и просто искам да постигам целите си. И все пак съм доста объркана и все още не съм сигурна дали съм права или не, затова ви моля за съвет.