На колко си? Все пак в тийнпроблем, значи някаква тинейджърска възраст. Мога да ти кажа, че любовта не е такъв кеф, какъвто си мислиш.

Въобще нещата не са толкова розови, колкото ти ги разказват.

Разбира се, по-добре да срещнеш споделената любов, отколкото несподелената. Обаче, ако трябва да съм честна, аз също бях като теб.

Всеки ми говореше как се "обичали с милото си" или как са "влюбени в онзи батко" и от толкова слушане, нямах търпение да се влюбя, мислих си, че вече ми е време.

Да ама не. Все пак случи се, няма значение кого обикнах, разбрах какво е. Проблемът беше, че идеята да сме заедно беше в пълният смисъл на думата - НЕВЪЗМОЖНА.

Не ме разбирай погрешно, наистина опитах какво ли не, но от самото начало си пролича че нищо не би се случило. Гледах го всеки ден и в главата ми само се въртеше колко много го обичам, но как няма да мога да му го кажа, а и дори и да го направя, той не би отвърнал със същото.

В крайна сметка докато не ни се разделиха пътищата, си го гледах с неговата половинка (бяха много щастливи от това което виждах) и емоциите естествено не ми бяха положителни.

Признавам - болезнено е и то много. И НЕ!! Не си пожелавай да обичаш някого, дори и да страдаш по него. Не знаеш каква болка е всичко това и как ти се отразява.

Просто си депресиран от всякъде. Нямаш настроение за нищо, изнервяш се от най-малкото и в главата ти е той, само той, и когато в съзнанието ти се породи факта, че така ще си останеш докато не го забравиш, искаш наистина да се ГРЪМНЕШ.

Все пак се опитвам да изчистя всичко това, минаха 2-3 години и още съм долу-горе в същото положение, както тогава.

Така че не бързай. Има си време за всичко. По-добре да почакаш малко и да дойде точният човек, без да се налага да страдаш по някой, който дори не знае за чувствата ти (не визирам само мен).

Ще ти дойде времето и на теб. Най-малко това го мисли!