Не моля за помощ, не моля за нищо просто исках да споделя и да чуя коментарите на странични за мен хора...
Мисля, че по принцип нямам място във форум за тийнове защото отдавна го минах този период но реших, че бих билаполезна на някого...
И така преди 2 години започнах връзка, връзка изпълнена със страст,любов, уважение, спокойствие, мечти, бъдеще..Една година връзката ни беше чудесна до момента в който аз се уплаших (защото ми закъсня а не исках бебе).Имах си приятели, човек когото обичах но не бях готова за родителство.Моя приятел ме натисна, каза че той го иска и тогава взех решението да прекратя всичко между нас...Така беше един месец, е не бях бременна но останах без приятел.Излизах с друго момче, просто приятели.Нищо повече от приятелство не беше нашето.Бившият ми тогава поиска да се съберем а аз осъзнах грешката която допуснах и реших че наистина ТОЙ е голямата ми любов.И така карахме още година, но тази година нямаше и помен от предишния човек който беше той.Всеки ден бях длъжна да доказвам любовта си, всеки ден трябваше да се усмихвам на скандалите, всеки ден трябваше да държа собственото си мнение зад зъбите, защото ако бях направила някое от гореизброените неща следваха скандали...Много пъти се опитвах да подхващам сериозни разговори и теми но нито една не се овенчаваше с успех.Всяка вечер в която оставах при него да спя ми се "насаждаше", че той команди, че може тази вечер заедно да си легнем а сутринта като станем да не иска да сме заедно,.Всеки скандал започнал се приключваше с моята сведена глава, потъпканите ми принципи и мнение и поредния компромис.
Сега 2 години по - късно , след като започна тази връзка сме разделени... Той сложи окончателния край, каза че неиска да сме заедно...Мина един месец от раздялата ни, чуваме се но времето го прекарваме в обиди, скандали, натякване...Оказа се, че сме се разделили за да ме пробва мен...какво ще направя след като приключи връзката ни, дали ще излизам, дали ще имам нов приятел...Да излизам в рамките на нормалното, не мога да се затворя в нас и да страдам ненонощно, нямам вече сълзи за да плача...И след края на всичко, продължавам да понасям ударите му продължавам да го защитавам макар че вътрешно знам че не е прав, продължавам да мисля за това дали той ще се расърди от това че аз излизам или нещо подобно...Безгрешни хора няма, аз не съм светица, аз съм човек който търпи критика,критика която ще ми показва грешниките.
И така живота продължава и аз с него, но на къде?На където ми видят очите или там където видя смисъл?Искам да кажа, че човек колкото и компромиси да прави и да угажда все има някой или нещо недоволни от това!