Камбана бие, на скала сам вълк вие
лунна светлина, няма кой сълзите да изтрие.
Той сам гони между счупените паднали клони,
опашките на вятъра, който никой не може да догони.
Като дете плачещо за пони, за него няма жал, няма милост
няма кой да каже sorry.
Очите му посивяват, живота моментално става есен
как неусетно се променя.
Той не е чудесен, не е бил и никога няма да бъде лесен
и вълкът от тъжен плавно става бесен.
Неговия вой за листата на гората е песен,
а всеки негов ден с болка и тъга е смесен.
Вълчицата е няма, тя е вече при друг
Сърцето бие бавно, очите гледат жадно,
а времето вместо да лекува прави гадно ...