Не съм сигурна, че съм за вашата тема, но все пак Мойто мъчение вече трае 3 години. Разстоянието ни е около 2000км, различни държави. Другата държава е родното място на майка ми. Запознахме се на живо, не е било чрез интернет. Бях малка тогава - на 15, той на 16. И така цяло лято излизахме, голяма забава, някакво.. бе детски работи. Казах му в края, че трябва да се оставим, щото аз си заминавам за България и ще си дойда чак на другото лято. Той настоя да останем "заедно" Аз съм си малко песимистка, все мисля най-лошото, но Ок. На думи останахме заедно, но вече кой какво е правил, само ние си знаем. Тоест той е проблемът, трудно се спира на едно момиче. Минаха десетина месеца, чувахме се супер рядко, той нямаше интернет, работеше насам-натам, но се видяхме другото лято.. всичко нормално, щастие, радост. После ми каза, че ще ходи в армията... тоест на другото лято няма да се видим.. веднага си му казах.. извинявай, нали, ма 2 години си е прекалено. Той много се разстрои, пак ме моли да му обещая, че ще се видим.. е, за мое огрооооооооооомно учудване, минаха тия 2 години. Не му държа сметка с кой кво е правил, признавал ми е някои неща, нормално е. Това лято беше заветното виждане...вече почти 2 месеца пак сме си заедно, всичко е перфектно, но моя песимизъм не спира да говори. Тая връзка съм я приела като връзка за лятото, не виждам перспектива. Ужасно е. Той е най-милото и добро същество от мъжки род, което познавам. Супер различни сме, може би и тва ни сближава. Ще пропусна романтичните моменти, защото веднага ми домъчнява и се сещам, че след 2 седмици си заминавам :/ ТОЙ има планове, аз разбира се му казах, че няма как да стане. Сега ще съм 12ти клас и искаме към средата на 2012 той да дойде да живее в България. Но за да получи постоянно пребиваване тук, трябва брак!? Иначе има с години да си чакаме... Парите са огромен проблем, също. Студентка ще съм, НЯМА как да успявам да издържам и него, като евентуално ще съм и в друг град. И пак проблем - родителите ми го ненавиждат. Като цяло ви съветвам да го карате по-спокойно, за да не се разочаровате. Дори често се замислям дали ако живеем заедно, няма да се избием? Тва да си с човек по цял ден... не знам. Доста ме е страх. Милото държание е до едно време, но ежедневието убива всичко. И въпреки всичко се надявам последните дни да изкараме страхотно, защото може и да са последни. Жалко, тва не е типичната връзка, всичко е толкова наивно, той мисли, че всичко се постига лесно, дори не мисли как и що.. като цяло си е голяма тръпка, но е и доста рисковано. Много нерви хабиш, а дори не си сигурен, че има смисъл. Но е хубаво, страхотно е, неописуемо е. Чувството да видиш човек, който не си виждал година... ненормално е. Гледаш го и си мислиш дали тва наистина е той Не се отказвайте, дори и дните, дето сте ревали и сте си мислили за него не са прохабени. Хубавите моменти си остават и не съжалявам, че 3 години са "прохабени". В интерес на истината ми харесва, може просто да съм свикнала. Пък и тва е един вид изпитание за теб самия, дори и житейски опит, ако речете ;D

Успех на всички, дано да ви провърви.