Аз мразя вече свойто състрадание
Осъждам времето – море от мисли
покрило с уличния прах мига,
когато можех цяла да притихвам в теб
Да вдишвам въздуха след дъжд
Тогава другите причини не стоят
Тогава устните не викаха без жал страха,
а пламенно разпалваха живот
Безумно молех се на тебе, на света
Пред болката застивах без да знам
дали ще те избавя от срама,
превръщайки се в сиво заблуждение
А после сенките на моите коси
останаха самотни и изгубени
Издъхнаха със изгрева на прошката
---