шляя се тих
без стон
без зов
по улиците
на града, който
пирува с мен
който вилнее
каменен всеки ден.

и вятър повея
на смърт носи
и на живот
и на любов
и на страст
и покров
търся аз
в студения мраз.

но нея намирам.
самотна
но горда
юмрук стиснала
от нежна плът
изтъкан
сякаш готова
от мрака
вся' орда
да спре
с бушуващ плам.

в погледа
поглед впервам
и словата
ненужни;
отмити остават.
очите зелени
в слънце греят
далеч от
гнусния мрак
далеч от камъка
далеч от целия ад.

и когато
иде мъглата
на този студен
град сломяващ
и в нея
утихват сърцата
и тираните
душите крадат
загърнати под
най-светлия плащ,
тя крещи:

смърт за тираните
смърт за тираните!
смърт за тези
що дишат дима
и в него убиват
срама, срама
от това, което сме
и ще бъдем.
по-добре ме вземете
но не ще
бъда камък
в този каменен град
не ще бъда роб
в този безмилостен ад!

и когато
похищението
в мрака мрачнее
и губя зеленото
и проблясват сетно
искрящи коси
дъха ми накъсан
свирепо кънти
и със загубата
води десетки мечти.

и смърт за тираните
смърт за тираните
в спомена за нея
отвъд този камък
отвъд този свят
кънти и ечи
кънти и ечи.