Е, всеки знае как да живее живота на другите.
Но ако си отрасъл в лошо семейство, където не си се чувствал обичан и/или си имал трудно детство, проблеми със социума, човек е податлив към отчаяние и всъщност си е готов и завършен лабилен, слаб човек - ако точно в годините, когато личността се изгражда не е получил това, от което е имал нужда или е преживял тежко ненавременно страдание, човек се превръща в отчаян слабак.
Да се самоубиеш, както се казва, и то особено за любов, е проява на слабост.
Но ако вие не знаете какво е да си останал без надежда, не бързайте да съдите. Във всички случаи е тъжно, да. И е несправедливо, защото самоубийството коства и вината на момичето, което не е отговорило на чувствата, а не е виновно за това.
Но има и такива хора. И Пейо Яворов се е самоубил. Не от любов, ама целият му е живот е било едно огромно страдание, което най-накрая не е могъл да понесе. Човек, който е по-чувствителен и само нещастия му се изсипват на главата като нищо ще се самоубие. Не коментирам колко е правилно, просто е така. Сега ще кажете: "Но онова момче е на 16, какво толкова е преживяло? Защо го сравняваш с Яворов?" - защото не знаем колко е била чувствителна неговата душа и колко е можел да понесе. Звучи повърхностно да кажем, или съучениците му да кажат, че е просто от отказа на момичето. То може и да има сериозни псих. проблеми, свързани със самочувствието и този отказ да е просто поредния пирон, забит в самочувствието му, например. Може момчето да мрази само себе си, да се чувства незначителен и затова да иска да умре. Давам само ПРИМЕРНИ причини колко дълбок може да е проблема на една разстрояна душа.

Слабост, липса на воля, или просто несподелената любов му е дошла "нанагоре" в резултат на други насъбрани разочарования, не можем да кажем. Може да е някой лигльо, да е мързелив да живее. Хипотези.
Самоубийството е нещо тъжно и винаги ни кара да мислим в 2 посоки, лутайки се между съденето какъв е тоя и дали не е можел да потърпи и още малко и съчувствието, че може и да си има основателни причини.
Получава се доста като монологът на Хамлет:
Да бъдеш или не — туй е въпросът.
Дали е по-достойно за душата
да понесеш камшиците, стрелите
на бясната съдба или да се
опълчиш сам срещу море от мъки
и да им туриш край? Умри, заспи –
не повече. И знай, че тоя сън
е краят на сърдечна скръб и хиляди
жестоки удари - дял на плътта!
О, ето край желан! Умри, заспи..