Любими цитати от книги

[Indistinct]

“Don’t you think the things people are most ashamed of are the things they can’t help?”


"What is the use of a sign which is itself only another riddle?"


“Oh, Grandfather, I don’t mean things like that. If there are souls, could there not be soul-houses?”


“I saw that for years my life had been lived in two halves, never fitted together.”


“You are among marvels that you do not understand.”


"I have said she had no face; but that meant she had a thousand faces."


“…the soul “is dragged back through the fear of the invisible”…”




-Till we have faces
C.S.Lewis

[inewton]

"Има въпроси, които не се задават, защото те е страх от отговора, който ще получиш."
"Смърт в Лимсток", А. Кристи

[deitona22]

"Той хвана ръката ми в своята и каза:
— Прости на тези, които ти причиниха страдание.
Изскубнах ръката си от неговата и без да се усетя, с един скок се озовах в средата на килията.
— Не! Това не! Никога няма да простя. Да ви призная ли нещо, отче? Ако искате да знаете, аз всеки ден, всяка нощ, всеки час, всяка минута мисля само за това: как, кога и по какъв начин да унищожа тези, които ме изпратиха тук.
— Сега мислиш така, синко. Ти си млад, много млад. С годините ще се откажеш и от наказанието, и от отмъщението.
Оттогава изминаха тридесет и четири години и сега разбирам колко е бил прав."

"Пеперудата" на Анри Шариер.

[haritov]

Татко!

Странно ми е да се обръщам към Вас така, аз от детските си години съм свикнал да наричам „татко“ друг човек, в чийто дом израснах.

Днес Ви гледах и си спомнях всичко, което са ми разказвали за Вас дядо ми, майка ми и моите осиновители.

Пътят ми е към своя край. Бях верен на своя Път и го извървях така, както ме бяха учили, като се стараех да не се поддавам на съмненията. Безразлично ми е как ще завърши тая война. Аз не воювах с Вашата страна, аз преодолявах преградите, които Съдбата, за да ме изпита, издигаше по Пътя на моята Колесница. Най-трудно се оказа изпитанието, което размеква сърцето, но аз успях да преодолея и него.

Не пиша това писмо от сантименталност, а изпълнявам молбата на покойната ми майка.

Веднъж тя ми каза: „В света на Буда стават много чудеса и може някой ден да се случи така, че да срещнеш своя баща. Кажи му, че планирах да се разделя с него красиво, но твоят дядо не склони: «Ако искаш твоят гайджин да остане жив, ще изпълниш моята воля. Той трябва да те види мъртва и обезобразена. Само тогава ще направи онова, което ми трябва.» Постъпих така, както ми заповяда той, и това ме измъчва цял живот.“

Зная тая история, чувал съм я много пъти — как майка ми е оцеляла след взрива, понеже успяла да влезе в скривалище, как дядо ми я измъкнал от развалините, как тя лежала на погребалната клада, лицето й наполовина омазано с черна глина.

Не зная само какво значи изречението, което майка ми поръча да Ви предам, ако се случи чудо и ние с Вас се срещнем.

Ето това изречение: You can love.

[inewton]

"Не съдете, за да не бъдете съдени; защото с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери."

От Матея св. Евангелие

[MoonWatcher]

"Мисля, че една от най-големите милости, които ни се оказват в този свят, е невъзможността на човешкия ум да осъзнае своята нищожност. Изолирани сме на спокоен остров на невежеството сред безкраен тъмен океан и не ни е съдено да достигнем далеч. Досега науките, които търсят отговори всяка в собствената си област, не са ни навредили много, но някой ден разпокъсаната информация ще бъде обединена и нейната цялост ще разкрие пред нас една ужасяваща реалност и нашето плашещо място в нея, и това прозрение ще ни доведе или до лудост, или завинаги ще ни прокуди от светлината на знанието и ще ни тласне към спокойствието и сигурността на нова Тъмна ера.
Теософите са направили някои предположения за страховитото величие на космическия цикъл, сред който нашият свят и човешка раса водят мимолетното си съществуване. Те намекват за странни реликви, чието описание би вледенило кръвта, ако не бяха прикрити под маската на сладникав оптимизъм, но не те станаха причина да се докосна до онези забранени еони. Споменът за това изживяване ме смразява и влудява сънищата ми."

Из "Зовът на Ктхулу" на Х. Лъвкрафт.

[inewton]

"Защо те нямаше толкова време?" - попитал Питър Пан.
"Ти никога не ми даде причина да се върна. Винаги бях там, когато имаше нужда от мен, но никога не показа колко важна съм за теб. Сега е различно, ние сме различни, но все още се усмихвам." - отвърнала Тинкърбел.
"Защо?"...
"Просто защото сега е твой ред да ти липсвам.."

[Mithridates]

Ето един и от мен;

Бог мъдри, мощни мене сътвори
ведно със вековечните предмети,
Бог праведни лиши ме от зари.

Ще трая, дорде траят вековете.
О вий, кои престъпяте тоз праг,
надежда всяка тука оставете.“

Видях тез думи в един полузрак
над порта една горе издълбани.
„Тез думи са за мен покрити с мрак“ —

казах на своя вожд. Вещ в всяко знание,
отвърна ми: „Тук трябва всеки страх
и слабост теб в сърцето да престане.

Ний в тоя край сме, дето ти казах,
че ще съзреш онез души унили,
които Божий гняв с един замах

от благото на разума лишил е.“

Данте Алигиери "Божествена Комедия"

[Electrа]

Татарите нахълтаха в двора. Запращяха дървените килии. Най-напред потърсиха водоносеца на бунтовниците. По кървавите дири разбраха, че в църквата. Почнаха да го търсят зад клоните, събориха аналоя, гледаха под престола, в пезулите никъде го нямаше куцото момче, сякаш беше потънало в земята.
— Огън! — извика големият господар на татарите.
Двамина изскочиха навън към магерницата за огън. Нямото в тъмната дупка трепереше като голо птиче и се кръстеше.
Докато се върнат татарите с огъня — големият господар вдигна нагоре пушката и я насочи към иконата на Исуса Христа. Божият син го гледаше с благи очи. Татаринът спусна ударника. Тогава куршумът прониза шията, стигна един камък, по-твърд от кремък, върна се назад по същия път и се заби в челото на стрелеца. Началникът на ордата се люшна и падна възнак. Голям страх завладя ордата. Двамина хванаха убития и го изнесоха навън. Ония, които върлуваха из манастирските стаи, като разбраха какво се е случило, нададоха грозен вик и се разбягаха.
Манастирът опустя.
Нямото вдигна плочата. Излезе навън и се озърна наоколо. Вечерна светлина влизаше през десния прозорец и заливаше кръста над иконостаса…

[inewton]

-По-добре идвай в един и същи час - каза лисицата.
-Ако идваш например в четири следобед, аз още от три часа ще започна да се чувствам щастлива. Колкото повече наближава часът, толкова по-щастлива ще бъда. В четири вече ще се вълнувам и ще се безпокоя, ще открия цената на щастието! Но ако идваш, когато ти хрумне, никога няма да зная за кога да подготвя сърцето си...

"Малкият принц", Антоан дьо Сент-Екзюпери

[inewton]

"Убиецът наклони глава, сякаш бе озадачен, и заобиколи бюрото.
— Ego te absolvo a peccatis tuis — каза той, докосвайки с пръсти челото на жертвата си. — In nomine Patris et Filii et Spiritus Sancti. Amen.
После насочи пистолета със заглушител към главата на Малоун за последен изстрел."
"Изповедникът", Даниъл Силва

[inewton]

"Пий е взел решение в интерес на Хитлер и сянката на този негов избор тегне над нас до ден днешен. Искал е да бъде държавник, когато светът е имал най-голяма нужда от свещеник, от човек в расо, който да изкрещи на убийците с пълен глас да престанат — в името на Бога и всичко свято."
"Изповедникът", Даниъл Силва

[HardJ]

'll never forgive myself.
For what, sir?
That my men... that my men died and I didn't.
- "А бяхме войници, и млади ..."

[MoonWatcher]

„Стряскам се и се озъртам; отзад на носилки лежат мои другари и все още викат. Мирът е настъпил, а те въпреки това трябва да умрат. А аз треперя от радост и не се срамувам. Колко е странно….
Може би и затова постоянно избухват войни, защото човек никога не може да почувства изцяло колко страда другият.”

Из "Обратният път" на Ерих Мария Ремарк

[haritov]

— Готов ли си, Петре?
— Готов, господин подполковник!
— Свири. Петре, атака!
И разцепила устните на тръбача, тръбата процепва въздуха. Една съседна вляво се докача. Друга до нея се откача. И по целия ляв фланг, от рота в рота се разнасят тържествени звуци.
Войниците трепват. Това е той — командирът! Войниците трепват. Това е за нея — Родината! И като по знак всичко отстъпващо се спира… обръща… сега вече гъстите румънски маси трепват, спират… вцепенени, ужасени. Пред тях — гора светнали ножове.
Няма вече съмнение, това е отстъпление. Няма вече съмнение, това е сметение. Няма вече съмнение, няма вече спасение. Има поражение.
Пет непълни дружини гонят, 28-те неприятелски оръдия са отново взети, с 31 пълни ракли. А пленници! Излязла вече на позиция, нашата артилерия открива мощния си огън, към който се присъединяват и пленени неприятелски, с наша прислуга, оръдия.
Пет непълни дружини гонят. Цели пет полка бягат. Няма спасение. Има грозно сметение. Има страшно поражение. Поражение.
Никой никога не е чул, никой никъде не е видял по-невъобразима паника, по-страхотно сметение, по-неудържимо бягство, по-страшно поражение. Поражение. Поражение.
Боеве пред Букурещ. Боеве за Букурещ.

Един от първа дивизия

[haritov]

Тук разбихме италианските полкове, които излязоха срещу нас. Заловихме 200 пленника и много картечници. Разбихме ги на 29 и 30 септемврий, когато имената Радомир, Владая и Княжево съществуваха не само като радостни географски, но вече и като печални исторически понятия.
А предния ден бе сключено примирието. Съгласно разпоредбите му трябваше да върнем взетите пленници, картечници и сами да се предадем. Това е грозната истина. Това е още по-грозната измяна. Това е най-грозното предателство.
Кой ни предаде? Кой ме предаде?
Кой ни предаде нас, победителите? Кой ме предаде мен, победителя?
Кой причини катастрофата? Кой създаде трагедията? Вечната българска трагедия!
Седемнадесет години бродя по всеки път и кръстопът. — Нито един стълб!
Седемнадесет години обикалям всяка урва и усоя. — Нито един гарван!
Седемнадесет години придружавам всяко опело. — Нито едно без свещеник!
Земята ви зове. Какво чакате вие, които останахте? Не чувате ли гласай?
Или чакате да чуете гласа ми? — Моят глас е гласът на сто и петдесет хиляди, които не умряха. Моят глас е гласът на шестстотин хиляди, които преживяха.
Отговаряйте вие, живи умрели, отговаряйте вие, умрели живи. Отговаряйте…
Пред съда на Тези, които не умряха. Не сте достойни за Тях!
Пред съда на Тези, които преживяха. Не сте достойни за Нас!
Пред съда на Българския народ. Не сте достойни за Него!
Пред съда на Българската история. Не сте достойни за Нея!
Тя записа не вашите, тя записа Нашите имена!

[Dwyd96]

Човек умира – сълзи, малко траур и… забрава. Дали ще се роди отново в спомените на другите?

"Погнусата" - Жан Пол Сартр

[ibrahimefendiofficial]

някой може ли да ми пише 4,5 цитата от „Робинзон Крузи" Даниел Дефо ?

[Smrazqvashta]

някой може ли да ми пише 4,5 цитата от „Робинзон Крузи" Даниел Дефо ?

Колко често в живота ни е случва така, че злото, от което най-много се опасяваме и което ни се струва най-голямото на света, щом ни сполети, се оказва всъщност единственото средство за спасението ни от злощастието в което сме попаднали.

Благоразумната съобразителност на тоя човек ми хареса. Видях, че той наистина се грижи за мене и ме обича от все сърце. Трябваше незабавно да се вслушам в съвета му.

Ако диваците — казвах си, — намерят козите и видят нивите ми с изкласилото жито, ще почнат постоянно да се връщат на острова за нова плячка; ако пък забележат къщата ми, непременно ще потърсят обитателите й и в края на краищата ще ме открият.

Сега той е покорен и кротък — мислех аз, — но достатъчно е да се озове сред други диваци и веднага ще забрави, че съм спасил живота му, и ще ме предаде на съплеменниците си; ще ги докара тук на моя остров. Те ще ме убият и ще ме изядат и той ще пирува заедно с тях също така весело и безгрижно, както по-рано, когато са идвали тук да празнуват победите си над диваците от враждебните им племена.

[KokoDjambo]

"Лошото е, че един минимален риск, когато започне да се поема многократно, престава да бъде минимален."
Книга - "Няма нищо по-хубаво от лошото време"
Автор - Богомил Райнов

[GoldieLDN]

"И тъжното зимно време беше замислено." Не е от книга, а от разказ, но все пак смятам, че докосва изключително много.

[haritov]

— Да пукнеш — вика, — да се смряскаш, че и червеите да не могат да те намерят. От моста дано цопнеш, кога се връщаш пиян вечер — вика, — че и аз бял ден да видя! Мари, боже — вика, — какви бяха тия късметлии жени, дето по два мъжа им измряха, а аз трийсет години вече от една рошава маймуна не мога да се отърва?… Дано озъбен те намерят насред пазаря агентите, — дума, — та и аз да се засмея един път в живота си…

Ей такива червиви приказки нарежда, знаеш, братче, и ми тормози семейното положение.

— Цанке бе — думам й, — мъча се бе, гълъбо, трудя се и денем, и нощем да те зарадвам и да се махна от тоя свят, ама не ме ще господ бе, душке!

[haritov]

БАЛАДА ЗА НИЗШИТЕ ЧИНОВЕ

ТЕ НЕ ЗНАЕХА ФРЕНСКИ. НЕ ТАНЦУВАХА ПОЛКА.
БЯХА СЛУШАЛИ САМО ТРЪБАТА НА ПОЛКА.
И НЕ БЯХА ОБЛЕЧЕНИ В ПРАЗНИЧНИ КИТЕЛИ.
ДАЖЕ ЧАША ШАМПАНСКО НЕ БЯХА ОПИТАЛИ.
С ПРЕБРОЕНИ СУХАРИ В ОКОПА ЗАКУСВАХА
И СЪС МОКРИ ШИНЕЛИ В АТАКА СЕ СПУСКАХА -
НЕИЗВЕСТНИ, БЕЗБРОЙНИ, ОТ БОГА ЗАБРАВЕНИ,
ТЕ ВЪРВЯХА СЛЕД СВОЙТЕ МАЙОРИ ПРОСЛАВЕНИ,
ЗА ДА СВЪРШАТ НА ПОДВИГА ЧЕРНАТА РАБОТА.
ТЕ НЕ ТЪРСЕХА СЛАВАТА. ИСКАХА ПРАВДАТА.
И ЗА ТЯХ НЕ ДОСТИГАХА ЗЛАТНИТЕ ОРДЕНИ.
А ОЛОВНИ КУРШУМИ ПОСРЕЩАХА ГОРДИ ТЕ.
И ПОТЪВАХА В НИВИ И ХРАСТИ КЪПИНОВИ -
КЪМ СМЪРТТА СЕ ИЗДИГАХА НИЗШИТЕ ЧИНОВЕ.
И МАКАР, ЧЕ НЕ БЯХА ОТ ГРАФСКИ ФАМИЛИИ,
НАЙ-ВИСОКИ СА ТЕХНИТЕ БРАТСКИ МОГИЛИ..

ГЕОРГИ КОНСТАНТИНОВ

[inewton]

"Какво става в света? Аз живея в пещерите, сред мъртвите и нищо не зная за хората; живея, чужденецо, със спомените, а тия спомени лежат в гроб, изкопан от собствените ми ръце!"

"Тя", Х. Хагард

[inewton]

"И ми се иска да мога да се върна назад, в последния ден, в който видях Ато Мелани: синьор абате, спрете се, искам да ви кажа…
Това вече не е възможно. Разделиха ни, тогава и завинаги, моята момчешка припряност, разочарованият ми ентусиазъм, нетърпението. Сега знам, че не бе правилно да жертвам приятелството в името на чистотата, близостта заради разума, чувството заради искреността."
"Печатът" Р. Моналди