– Хари… Що се грижиш за мен? Кажи де. Вече нема да те изтропам.

Хари се поколебава за миг. Не му се случва често.

– За да има смисъл.

– Къв смисъл?

– Смисъл да ме има.

Стеф гледа недоумяващо.

– Съществувам, за да правя каквото трябва – казва след миг забавяне Хари.

– Не сгрявам.

– Всичко се прави заради нещо друго, нали?

Стеф набръчква чело.

– Май да.

– Значи трябва да има едно нещо, заради което да е всичко друго. Най-важното от всичко… Трябва да го откриеш, и да правиш него – а ако те карат да правиш неща, дето му противоречат, да откажеш. Иначе се получава, че трябва да правиш каквото не трябва да правиш. И смисълът се изгубва.

Стеф известно време смила идеята. Май не му е по силите.

– Хари… Сичко ли е толкова гадно?

– Кое всичко?

– Светът. На никой за никой не му пука. Не те ли е шубе от куките, за кеф пречукваш кой щеш… Да не те бех срещнал, немаше да знам, че може иначе. И сега не разбирам що, нали нема вече да мога да се разплатя… Ама поне стоплям, че така е некак по-гот.

Хари мълчи и чопли някаква повредена джаджа. Измъква отвътре платка, ръгва парчета жици на разни места по нея и я закача към нов апарат-сбирщина. Стеф сигурно е много зле – струва му се, че ръцете на Хари се движат невъзможно бързо, направо се размазват пред очите му.

– Ако беше иначе, сега немаше да мра на бунището. Сигурно и ти немаше да си тук, де да те знам… А?

– Сигурно. Или пък нямаше да ме има, или щях да съм друг.

– Щеше да не си различен? Да си кат сички? – внезапно проумява Стеф. – Да не си един на милион?

– Може би.

Стеф мълчи малко. След това поглежда към Хари:

– Да питам нещо… ама нема да ми се хилиш… Идва веднъж в ТВУ-то некъв дъртак, с черна рокля, приказва, че кат умрем, после пак сме щели да се съживим. Щел да помага некъв, дето бил правил вече номера, и се кефел да помага. Ама не се знае кога ще дойде…

– Кой знае – внимателно казва Хари. – Може пък да има кой да помогне.

– Кой бе, ти ли? – захилва се Стеф. – Да не си ти оня? Колко пъти си мрел и си се съживявал?… Па може да е добре да пукна сега. Другите с джаджите всички ги пукясаха – значи номера да ги карат да правят квот си щат става. И скоро ще ги нахакат на всеки. Що иначе са ги измислили?

– Може и да не стане лесно. Компаниите ще се опъват, поне някои. Ще го забавят известно време.

– И после кво? Нема бегане ни от ТВУ-тата, ни по бунищата. Кат военен робот. С блокаж върху анализа на мотивите на задачата. – Стеф не е сигурен кво значи лафът, ама е засукан точно като целия номер с джаджите. – Сержанта натиска копчето, и прайш кво каже… Хич и не ща така. Кво ша прая, ако издрапам?

– Много хора се боят от това, Стеф. Някои имат много пари. Други са отлични спецове по нано. Сто на сто някой, сигурно повече от един, ще направи инакви джаджи. Дето да трепят тези, или да ги обезвреждат… Не се бой. Тази схватка е стара като света, победа в нея не е имало никога. И никога няма да има.
(Григор Гачев, „Бунището“)