Смятате ли че човек може да надживее миналото си? Ето зо какво иде реч... От първи клас в класа си не бях добре приета. Бях дебеличка и имах още много недостатъци. Децата постоянно ме обиждаха, почти нямах приятели, беше ужасно. Почти всеки ден бях център на унижения и подигравки и то не само в улище, но и на улицата. Все си мисля, че го правеха, защото бях различна от тях, тъй като имаше и други пълни деца пък на тях нищо не казваха. В средата на седми клас се премистих в друго училище. Вече бях коренно различна - влязла във форма, разхубавила се, станала значително по-отворена към хората. Там си намерих нови и повече приятели, срещнах по-човечни хора. За щастие обаче си запазих качествата и достойнствата. Мисля си, че хората просто не ме разбират. И че съм различна от тях, си проличава в много от случаите - изразявам сe по-другаяче, имам чудновати интереси, не се подлъгвам по "забавленията" на поколението си, което намирам доста разпуснато. Един вид се оказвам класическа "смотанячка". А непоносимите години в първото ми училище не спират да ме преследват... Например когато някое момче ме хареса, старите ми съученици, му наговарят куп простотии за мен и той се отказва от идеята - това се случи два пъти с две различни момчета! Но аз не искам да се променям! Смятам че няма нищо лошо да харесваш художествената литература, да имаш що-годе по-развит интелект, да не пушиш, да не пиеш - все неща за които съм отнасяла падигровки. Вие вярвате ли че един ден нещата ще се променят и именно тези ми интереси ще ми помогнат да просперам? Защото АЗ ВЯРВЯМ!