Рисувам с болката цветовете на самотата,
колко сива е самата сивота.
Край мен хора без лица минават,
и въпроси несвързано задават.

Дъждът, по лицето ми се стича,
преплита се и той със солените сълзи,
капещи от кървавите ми очи.
Безмълвни думите отлитат,
сякаш закъснели за последния си танц.

Тишината-черна, грозна и зловеща
прокънтява в мислите ми пак.
Сама съм аз в стаята безкрайна,
а часовника отброява..края на неизбежният ми ад.

Дъхът ми вече спрял е,
сърцето ми без спир дере се,
но аз съм тук и знай че те мразя,
трупът ти безмилостно ще газя,
и вече знам от приятелки мъжете да си пазя.

***

Прахът издига се във шарена вихрушка..
в сатенените бели небеса.
Колко още мога аз да понеса?
А денят ми сменя цветовете на дъгата,
превърта се като на кино.
През живота ми лавина преминава.
Как да бъда щастлива, когато някой ме предава?

Животът втора лента няма.
Мастилото не се купува,
а лист след лист живота ни минава,
от листи в книга застаряла.