Имам си една теория за подобни случаи... В тази възраст хората просто обичат да тормозят другите. Може да се обвинява лоша семейна среда, скрити комплекси, завист..Но според мен просто в пубертета се появява едно чувство на задоволоство от подигравката. В последствие хората може да съжаляват за действията си, както например аз. Като малък бях отвратително леке с по-неконтактните и до ден днешен умирам от срам, когато се срещна с някои от тях. Не съм имал абсолютно никаква причина! Не е да каже човек, че съм се възприемал за нещо повече от тях или че съм имал самочувствие, че съм избивал комплекси или съм разпускал от стрес. Имах си страхотни приятели и семейство. Просто ми харесваше да намирам по нещичко в хората и да им се присмивам на всичко. Проблемът е, че по-сдържаните го приемаха като обида, а по-общителните - като част от общуването. Проблем беше, че и аз не съзнавах какво им причинявам. Когато го осъзнах, остатъка от началното училище прекарах в убеждение на приятелите си защо подиграването е лошо нещо.
Не трябва да се сдухваш, че е от злоба, защото сигурно не е. Как да постъпиш? Щом не понасяш тези хора, явно не можеш да бъдеш приятелка с тях, вероятно няма и смисъл. Помня, че ме забавляваше, когато някой се опита да се защити с крясъци и сълзи. Забавляваше ме и мълчанието. До ден днешен се сещам обаче как веднъж се подиграх на едно момиче, а то просто ме погледна със студена ненавист и всичко ми се смъкна до краката...