Из книгата "Коньовица - квартал по поръчка"

Имаше способи, хватки, ”пинизи” но основното е, че беше умен в тоя занаят – жените. Той не криеше разни тайни. “Да покориш една жена душевно е най-голямата временна, макар и малка победа”, обичаше да казва.
Дрън-дрън, то си идва от вътре. Който си го може, си го може.
Ето, обаче и някои основни правила на Любо:

Първо правило: да си винаги интересен и знаещ.
Пример: Попадаш в компания на студенти от Университета и говорят за Достоевски. Ти не знаеш и бъкел за тоя. И отклоняваш разговора. Какво правиш обаче на следващия ден? Бегом в библиотеката и взимаш всичко от литературните анализи върху творчеството на Достоевски. Вярно , че за три дни прочиташ 90 страници, обаче по-лесно ли е да се потиш върху “Братя Карамазови” или “Идиот”? Четенето не беше от най-силните ни страни по онова време. Ама заради тия пусти момичета на какви ли не мъки се подлагахме. Дори Симо от “Позитано” беше научил половин стихотворение заради едно момиче – почти два цели куплета. Лошото беше, че и малко фъфлеше завалията, та нищо не му се разбираше.
Второ правило: Любо винаги беше чист. Той въведе сутрешното къпане и закуска в нашата неформална банда.
”Не знаеш, братко, къде ще те срещне ситуацията”, казваше. ”Сутрин трябва да се намериш наяден, изкъпан с чисти дрехи, щото знае ли човек к`во го чака”
Трето правило: винаги носеше цигари и запалка. Скъпите цигари тогава бяха “Папастратос”, и “Кент”. Обаче Любо имаше филтровите “Стюардеса”. По му вървели така казваше (а си беше истина, че хронично нямахме пари).
И запалка с бензин! Беше си тогава модно да се пуши. А и една цигара ти дава 7-8 минути време. За разговор. Минутите Любо ги беше засичал. И тук идваше основното правило за покоряване на едно момиче. Много говорене. Да я стъписаш, шашнеш и превземаш с изненада. Една жена си иска говорене. И Любо говореше. Всички сме се шашвали как прескача от тема на тема. Като прочетеше нещо ново винаги въртеше сучеше и него вмъкваше. Мешаше Битълсите с папата и бригадирското движение с Че Гевара. За к`во му беше да вкарва Че Гевара в движението не знам. Беше изкарал теорията, че оня бил в Боливия на бригада и направил революция. Те не искали да работят – онези боливийците, но той загинал човека и те го турили на знамето си. И станали бригадири. И пак не работили, обаче имали кумир. Тая легенда показва колко бяхме неинформирани по онова време, дори за комунистическите лидери по света. Абе щом Симо каза, че Битълсите били четирима братя от Лондон...
Веднъж Любо изкара дори комунизма десен строй пред една чехкиня на морето – само и само да я думне (т.е. да спи с нея). Често казваше, докато ядеше поредната баничка, “Ей така – гладните да нахраним, загорелите да оправим и жадните да почерпим с по една бира”. Дълго време беше студент в икономическия. Три години изкара втори курс,трети- две години, но това не му пречеше да ходи като спасител на морето през лятото. Там научи и перфектен западен език, с който се разбираше идеално с рускини, чехкини и немкини. Езикът вървеше само на морето, съдържаше около сто думи и сто жеста с двете ръце. За среща се казваше класическия монолог, който винаги се разбираше от всички.
“Панимайш, ферщайн, маце, андърстен. Ундер Казиното, в бара в шест, сикс часа тудей, ивнинг, панимайш. Дринк виски с кашу, ферщайн?” Това дълго изречение се придружаваше с недвусмислено почукване по часовника на цифрата шест, като се сочеше казиното. То на него си пишеше БАР и всичко ставаше ясно.