Слезнах от розово-кафевите си облаци и то не беше някакво лежерно слизане. Напротив беше грубо и рязко до там, че да ме заболят петите.

Сега като преценявам изминалите събития от сегашният си акъл ми ми иде да се върна назад във времето, но не за да променям нещо, а за да се нашамаря едно хубаво.

Няма сега да се оплаквам за нещата, които нямам или да насилвам нещо да стане.. Аз ще си продължа от тук нататк в едно желано от мен темпо, което ми приляга, но заради обстоятелствата не се е получило и съм стигнала до извода, като си бях на онзи акъл, че не е за мен.

"Насила хубост не става"-казват хората, така че ще чакам подходяща ситуация и ще се възползвам от нея, за да си постигна целите.

Сега ми е доста смешно...Какви ти цели?
Това не са цели в живота на никой друг.. Защо аз го възприемам така? Убий ме, не знам.

Ще си направя една хубава конска доза кафе, за да остана будна и да си прочистя главата от безсмислени мисли.