Здравейте! На път съм да напиша доста дълга история за мен. Изливам си душата - който иска да чете.
Аз съм момИче на 13 години. Имам проблем - различна съм. И не ме разбирайте погрешно - не пиша темата за да търся съжаление или нещо такова. Та така, по темата... Винаги съм била различна, и може би, затова и отхвърлена от обществото. Всичко започна в първи клас. Така и не можах да се сприятеля. Всички говореха зад гърба ми. Мислех, че всичко ще премине в по-нататъшни години. Уви, не стана така. Годините минаваха, а аз нямах нито един приятел. И ето ме сега - сама, без никой до мен. Никога в живота си не съм имала приятел. Нито един. В училище не говоря с никой (не преувеличавам, наистина, в училище не говоря с АБСОЛЮТНО никой, освен учителите). Винаги съм била самотник. Лошото е, че съм както всички ме наричат "зубър". Винаги съм била много прилежна в ученето, и мисля, че това е единственото, което ми се отдава. Най-слабата ми оценка в живота ми е четворка, а ще ставам седми клас. Всички учители винаги са ми се възхищавали, и те са единствените хора, на който имам доверие. Бих споделила ВСИЧКО с учител, но АБСОЛЮТНО нищо на дете на моята възраст. Винаги съм имала доверие на тези хора, както и те на мен. Всички учители са ми имали ОГРОМНО доверие през годините. Класната би ми поверила всичко. По време на часовете погледа ми не се отделя от учителя. На тестове всички искат да им подсказвам. Вече шеста година завършвам със 6,00. Не знам защо, но въпреки че не говоря с никое дете на моята възраст, и всички ме обиждат, никога не съм мразила някой. През големите междучасия оставам сама в класната стая, всички други са навън. Когато класа бяга от час, аз никога не бягам - 2 пъти ми се е случвало да съм САМА в класната стая и учителя да преподава само на мен. Постоянно отнасям обиди и за други неща. Всички ми викат "старомоден зубър", по простата причина, че не съм като тях. Винаги съм била старомодна във всяко едно отношение. Слушам музика САМО от 50-те, 60-те и 70-те. Понякога съм плакала за човек, починал преди да се родя. Никога не слушам "нова" музика. Същото е и с филмите. Обличам се със тениски и дънки или с анцуг за физическо. МРАЗЯ гримовете, червилата, токчетата, дълбоките деколтета, рокли, поли и подобни. Никога не бих се гримирала. Ужасявам се от днешното поколение - в шести клас си развяват ци*ите, целите гримирани. Някой имат пиърсинг. Друго нещо е, че винаги съм се разбирала с възрастни, както споменах горе. Мога с часове да говоря с баба си и да не ми омръзват нейните разкази за едно време. Със дете на моята възраст е НЕВЪЗМОЖНО да се разбера (не че въобще говоря с някой). С учителите също се разбирам перфектно. Друго нещо е, че НИКОГА в живота си не съм си позволила да пиша на латиница. Винаги съм уважавала родния си език. Единствено си позволявам, когато пиша нещо на английски.

Може да ме попитате относно родителите ми. Ами, те са разведени. Никога не съм имала баща до себе си. Майка ми и баба ми ме отгледаха. Майка ми иска да ме води на психолог, заради всичко изброено по-горе. Казва ми, че не съм нормално дете. Ами така си е. Никога не съм била нормална. Винаги съм била отхвърляна от децата на моята възраст. Родителите ми винаги са се държали добре с мен и са ме приемали, каквато съм. Е, майка ми го приема доста трудно.
Та, това е моята история. Някои от вас може да кажете, че историята не е истинска или на тийнейджърски език - "фейк". Ами истинска е.