Здравейте. Не бях много сигурна къде да пусна темата си.. Тъй като засяга 2 проблема, но реших да е тука.
От 2 години съм болна от анорексия.
В началото бях убедена, че това е просто невинно диетиране. Така и започна. Преди 2 години бях ужасно депресирана, имах чувството, че всички ме мразят. Не можех да се погледна в огледалото, от ужас, че съм качила някое килце, защото "извършвам този огромен грях", а именно яденето. Не бях толкова зле всъщност. Бях на 16, 50 кг и сега като се замисля даже бях много слаба, но беше ме срам от себе си. Никой никога не ме е подигравал за теглото ми. Може би само, когато бях малка, но аз гледах да потискам коментарите на другите, но когато ми почна пубертета пораснах и нямах никакви тлъстини по себе си. Но все пак реших да спра да ям. Тъй като не можех, започнах да повръщам нарочно. След няколко месеца ми стана навик, дори без да се насилвам. И най-малкото морковче отиваше в канализацията. Накрая реших, че вече не съм гладна. Един вид съм се пречистила. Погледнех ли се в огледалото си казвах "Ето, още малко остана!". Губех тегло, коса, концентрация, сили... Всичко, за което се сетите. Спря ми менструация, спря всичко. Все едно времето за мене спря, бях останала само аз в перфектността си. Докато един ден щях да умра. Не знам какво стана. Не си спомням и не искам и да си го спомням. Но както бях в училище изведнъж се събудих в болница, на системи, 1 ден по-късно. Бях ужасно уплашена. Бях сама. Перфектността ми изигра лош номер. След няколко дена ме взе майка ми. Обясни ми всичко, обясни ми и диагнозата ми. Чете ми конско, след това изпадна в откровения, а аз през цялото време я гледах объркано. Половин година по-късно пиша това. Днес беше деня, в който осъзнах, че съм болна и осъзнах, че това не е невинно диетиране.
Както и да е..Ако решите заключете темата..Просто го написах освен за да си излея всичко тук, а и за да предупредя момичетата, които искат да отслабват рязко - отговора се крие по-скоро в спорта, а не в глада. Просто 2те неща се изключват взаимно.