И за да не звучат като празни приказки, макар че не знам дали го споменавах тук. Преди около 5 години, ехеее, в 9 клас някъде, в продължение на 6-7 месеца харесвах едно момиче. Пишехме си в скайп, говорехме си в училище и ме разбираше перфектно. Умна, забавна и там квото и на теб ти идва на акъл да опишеш твойто момиче, с две думи - единствената. Хваща си приятел, аз чаках, подкрепях я, после се разделиха. Намеквах й, намеквах й, но тя си хвана друго момче. През това време ми обясняваше колко съм ценен за нея и аз се надявах да види свестното момче в мен, защото "все попадала на глупаци". И така след известно време реших, че сме много близки, че няма никой сега до нея, и че е крайно време да действам. На 8 март цъфнах в училище с една роза и стихче, изтъпанчих се пред целия клас посредата на часа, прекъснах госпожата и си изпех песните, подарих и розата и... ми каза, че ще си помисли. Една седмица после ме отбягваше, после още една, докато накрая схванах намека. Още хранех надежди, че се чуди, докато не спря с една кола с новия й приятел и ми предложи да ме закарат към нас, че се прибирах. Е, абсолютен хуй.


Сега й благодаря, защото ми отвори очите. За 6 месеца след случката бяхме прекъснали всякакви контакти, но понеже бяхме в един клас, не можехме да се отбягваме вечно и малко по малко почнахме да комуникираме. Не след дълго се чувствахме пак изкючително близки и до края на 12 клас винаги беше до мен и имахме дори по-крепко приятелство, защото вече гледах с други очи на нея, чисто приятелски.


По-късно имах още една такава история, макар че не гоних дълго момичето, тогава окончателно си взех поука и ми се решиха проблемите.




Ти си прецени дали искаш да попадаш в същия капан, но аз тоя филм съм го гледал и му знам края.