Сууупер яка тема, евала.
Съгласна съм със Сиси и Ном.

Комуникацията е важна, естествено. И трябва да започне преди хората официално да се съберат, ако въобще има такова понятие. Това е начинът да разбереш дали този човек ти допада, дали имате допирни точки, какви виждания има той. Няма смисъл от маски и играене на игрички. Когато искаш пълноценни взаимоотношения, не държиш козове в ръкава, а се посвещаваш на връзката си с този човек, без задръжки или предразсъдъци. Естествено, опасения (почти) винаги има, но не трябва да им бъде позволявано да дават превес, особено ако са безпочвени. За мен никога не е било проблем да кажа какво искам и/ли чувствам, само ми е трудно да говоря с даден много близък човек, ако имам проблем с него, защото ме е страх да не се разплямпам много и да не го обидя по някакъв начин, щото често думите изпреварват акъла. Човек трябва да ме познава доста добре, за да види, че има проблем и да ме ръчка да говорим за това. Това сигурно е единственото време, в което се налага думите да ми се вадят с ченгел от устата.

Една от причините, поради която имам малко, но наистина истински приятели е, че с тези хора мога да говоря. Мога да споделям всяка простотия или всяко мнение, което ми дойде на ума, без да ги отблъсна. В това е номерът с добрите приятели. Стреляш без да мислиш.

Естествено, предпочитам да няма граници. Това обаче едва ли е възможно. Всеки си има право на лично пространство, но допускането на някой друг в него е най-голямото признание, че тоя човек ти е по-близък с нещо от всички останали хора. Поне за мен де. Не обичам да ме изолират и да трябва да гадая какво се случва в мислите на човека отсреща, независимо дали ми е гадже (блах, отвратна дума) или приятел/ка.

Говоренето за чуства не е проблем, не знам защо го виждаш така. Невинаги е лесно да погледнеш човека в очите и да му кажеш "Харесвам те" или "Не изпитвам същото", затова го считам да проява на зрялост.

Малко разхвърляно стана, но ако някой тръгне в коя да е посока на разсъждение, ще се включа пак.