Зеленикава грееш и тихо се смееш
впила очи в мрака пред нас.
Гола си, дори в голотата си тлееш.
Късно е. Отритнахме подходящия час.

Та ние сме изгубени, и то толкова дълбоко
имахме се, после впихме зъби във гърла.
Дланите ти гърди сега разкъсват жестоко
и тътенът чак тук чувам. Тътенът на самота.

Синкава блестиш и в синьо ти рушиш
нозе разкрачила, огън блеснал в мътнота.
Имаше време – тогава небето щеше да крепиш
но сега облаците ядна струпваш. В гъстота.

Алена бягаш, мила, и вой вълчи надаваш
в обезумяла треска разкъсваш моите ръце.
Във вълнолом се удряш, вместо да плаваш
годините оставиха ни горчиви в любовно клане.

И докато ме убиваш в хищна прегръдка
гризейки яростно това, що бе преди плът
в спомена гърло отварям за последната глътка
и всичко това – просто за поредния път.