Абе хора... как се спрявате със страданието, с мъката, с мизерията, която е навсякаде около нас? Като излезнете на улицата и видите прегърбената баба, която продава кокичета в подлеза, или бездомния човек протягайки ръка за помощ.. поглеждали ли сте в очите им за секунда? Бихте ли закъсняли за училище с 5 минути за да им помогнете? Аз лично се насълзявам всеки път когато се замисля над това. Има толкова болка, толкова самота в техните очи. А как бих могла да помогна на всички тях - и да помогна конкретно и за постоянно?
Защо седи майката на пода плачейки защото няма с какво да нахрани детето си, а зад нея се продават дрехи за 4000 лева?

Преди тези хора ми вдъхваха сила и кураж, виждах в тях толкова красота и сила, толкова живот, ала сега просто ме натъжават до степен, която не мога дори да обхвана напълно.
Нима не е очевидно, че това е грешно, много грешно.