Това чувство е прекрасно.

[SisiStrange]

На "оборването с прости сравнения" ти отговорих, но ти не ми обърна внимание. Ето, за по-лесно:

Уоу. Никога не съм страдала за кукли. Родителите ми са били все бедни и като малка имах бая малко играчки. Именно по тази причина никога не мрънках, че искам нови, а обиквах силно тези играчки, които си имам. Въпреки, че са били евтини и с много недостатъци. Куклите писват, да, но това е защото растеш в тази възраст. И целият ти мироглед се променя. И при 13-14-годишните затова няма сериозни връзки: защото се променят бързо, растат и минават безброй различни фази, поради което не могат да се намерят и да се харесат (защото днес търсят едно, а утре вече друго). Но от един момент нататък човек се оформя като личност достатъчно, че да е наясно с желанията си в бая по-дългосрочен план. Когато вече си наясно какво искаш и го намериш, няма причина да го сменяш, както някои деца сте сменяли играчките си през месец-2. Както и няма да ти писне.
Препрочети "Малкия принц". Когато си възрастен и го четеш на ново, звучи далеч по-различно и разбираш бая повече неща, отколкото като дете.

Относно познаването на животинското царство... аз не уча случайно биология. Само за кандидатстудентските изпити (като въобще не визирам курса по Зоология вече в университета) съм изчела един тон за етологията на животните. Да не говорим, че съм любителка и отглеждам различни животинки (и нямам в предвид златна рибка). Тъй че съм последния човек, на когото можеш да кажеш, че не разбира от животни, а само носи шарките им на гърба си (което само по себе си е твърде грозна представа). Освен това, както си наясно, предполагам, животните имат доста по-просто устроен мозък от нас - кои повече, кои по-малко. Въпреки това, те изпитват обич, привързаност, проявяват рефлекси на защита едно към друго... и тук не визирам майчин инстинкт. Щом те са на това ниво, очевидно е, че ние с мъничко по-сложните мозъци, сме на малко по-високо. Поне откъм емоционални нужди. Не случайно дадох примера малко по-нагоре с двете папагалчета. Значи една птичка, чиито мозък е развит дотолкова, че да лети в права посока, заобикаляйки дърветата, с почти гладка мозъчна кора, може да обича и да страда дотолкова по загубата на партньора си, че да умре от мъка, но човекът е неспособен на истинска любов ли? Интересна логика. На твое място не бих се хванала да го обръщам на животинско царство в този спор.
Инстинктите за размножаване са се променили твърде много от началото на еволюцията. Отдавна мъжете не кръстосват, мъчейки се да оплодят колкото се може повече женски, докато са още полово зрели.
Ако всичко беше поне малко така, както ти твърдиш, въобще нямаше да съществуват щастливите двойки на по 70-80 години с над 30-40 години брак зад гърба си. А тях ги има. Както ги има и дългосрочните двойки, моногамните (да, забележи) мъже и костенурките, които си помагат една на друга, когато едната се обърне по гръб (видяно лично от мен в моя терариум), въпреки че при тях дори няма развит майчин инстинкт.

[balu4ka]

Наистина всичко е преходно.А,обичта за мен е на първо място вече.Влюбването е в самото начало.
Радвай се докато можеш.