Трагичната същност на съдбата тук е преодоляна чрез представата за вечното съжителство на човека с мировия огън, с Логоса, и затова всеки бунт срещу динамиката на битието, всяка свобода на волята, няма никакво нравствено оправдание. С това трагедията на отрицанието е завинаги обезнравствена, както и у Маленбранш, според който съзерцаваме всички неща в Бога6. Това е метафизичният израз на страхопочитанието пред света и неговия необходим развой, само в който човекът има смисъл и воля. Тук всяка ирония и всяка абсурдност в диалектическото преплитане на съзнанието е превъзмогната в името на изначалното съвършенство и закон - и оная долина на сълзите, в която човек е осъден да изкупва смисъла на своя земен живот, е превърната в лоно на разума и доброто. Свободата, която има значение само за конечната индивидуалност, няма право да съществува при чувството за вечната логика и оправдание на всички неща. Ала това отрицание на свободата на бунта е само една абстракция. В историята на света възстанието срещу мировия ход и разум се повтаря в потресни форми и винаги то е било израз на най-дълбоката трагедия на човека. Безусловното примирение с разума е свойствено на елинския дух, който не познаваше въобще идеята за протеста на конечното или индивидуално начало. Това се вижда най-ясно в системата на Платоновия идеализъм, изграден върху непреодолимия разрив между идея и сетивност, небе и земя, добро и материя. Платон не постави тия два принципа в борба помежду им. Той ги определи само като основни форми на битието, без да създаде възможност за тяхното стълкновение. Върху своята система той би могъл да построи една от най-грандиозните концепции за трагичната мистерия на човека, ако беше приел отрицанието като принцип на мировата диалектика. Но отрицанието за Платон, за античния дух въобще, беше нещо излишно. Светът беше за него преди всичко въплъщение на разума и красотата. Всичко, което съществуваше, беше проникнато от духа на боговете и затова земният живот беше един празник! Небето беше земя, земята - небе. В тази дивна хармония на човека с Бога, на времето с вечността, нямаше нито един грозен момент, нито едно престъпление, нито едно отчаяние, нито един протест: всичко се сливаше в едно велико Амин пред живота и неговото безумие.

Но с появата на християнския гений светът престана да се мисли и преживява като хармония и съвършенство. От оня момент, когато земята се откъсна от небето и тялото от духа, историята на човека се постави в центъра на всички философски спекулации, а заедно с това светът се превърна в трагичния процес на злото, на случайното, на плътта. С това раздвоение се роди идеята за историята като трагедия на човека, смисълът на която се състои в тържеството на върховния миров интерес. До каква импозантност на въображението и до каква дълбочина в патоса на отрицанието се разви тази идея за съдбата на човека, се вижда от метафизиката на Августина, която представя света като война на дявола с Бога, на злото с доброто. Сатанинското тук се явява за пръв път като бунт срещу тържеството на абсолютното начало. Това е първата философия на историята и първото оправдание на света чрез неговото собствено раздвоение. Светът започва от грехопаденето на Адама и достига върха на своето развитие в изкупителното дело на Христос. Неговият край е великият световен съд. В този триепохален развой се манифестира волята на всемогъщия Бог, който е създал света заради освещението и щастието на човека. Историята е откровение на интереса на абсолютното и значението на неговото дело. Именно затова човек представя неуморимото стълкновение на съмнението с вярата, на плътта с душата - и това стълкновение свършва с апокатастаза, с възвръщането на нещата при техния божествен първоизвор. Платоновият дуализъм тук приема един пантрагичен характер. Светът като история е трагедия на висшата мирова воля. Този мотив на раздвоението и борбата легна в основата на бъдещата философия, а заедно с това в европейската душа се роди чувството за презряна същина на всяка земна твар, чийто смисъл се сьстои само в копнежа по нейното самопожертвуване и кръщение в светлината на небесния живот.

Схващането на света у Августина като история на войната между доброто и злото е основата на всички ония теории на мировата динамика, които изхождат от Платоновия разрив между идея и сетивност, битие и небитие. Безспорно, тази метафизика е пропита от християнско-богословски възгледи, ала нейната същина - независимо от периодизиращия мотив - е центърът на всяка металогика на историята и света. Това магично понятие за борбата между божественото и люциферовското начало се повтаря в историята на философията и религията в най-интересни вариации, ала то никога не е изгубило значението си като символ на най-тъмната и страшна бездна на човечеството. Върху тоя трагичен ритъм на историята почива библейското начало на света - Каин, като първия трагичен човек и първото тържество на дявола, и Авел, като син на слънцето. Тази мистерия се явява през всичките периоди на човечеството, изразявайки трагедията на отрицанието и протеста. До прозрението на този конфликт дойде и Шопенхауер чрез представата за безграничната противоположност между идеята и сляпата воля, срещу което Ницше постави своята парадоксална теология на Бога-Юда и Бога-Христос. Гьоте, излязъл от схващането на материята на Канта като единство от привличане и отблъскване, дойде също до чувството за метафизичната полярност на битието, на която той даде художествени образи: Фауст-Мефисто, Тасо-Антонио, Вертер-Алберт7. Мефисто, като радикалния израз на това схващане на мировия праконфликт, не е само един страничен фактор, необходим за осъществяването на ненаситния стремеж по живот и знание, нито пък само един зъл вълшебник, който иска да спечели душата на Фауст. В него е въплътена абсолютността на космичното раздвоение, въпреки убеждението за божествения смисъл на битието - природа, в което отрицателното начало не е едно нарушение, а възможност за неговата метафизична цялост.

До едно подобно схващане на трагичното в самия универсум дойде и Хегел, приемайки принципа на отрицанието на