Хераклита, ала никой друг не му даде един така поразяващ смисъл, както неоправданият Банзен8. Този Банзен, който носеше маската на отчаянието и смъртта, построи философията си върху чувството за трагичното не като един вторичен елемент в човешката съдба, като епизод, а като закон на самораздвоената и с нищо непримирима мирова воля. Дълбокият смисъл на тази трагедия на човека и на "Хумора като естетичен образ на метафизичното" остана обаче един фрагмент. Той не можа да се разшири в едно миросъзерцание от исторично и пантеистично значение, подобно това на Хебел9, за когото целият развой на света почива върху абсолютната пропаст между човека и всемира. Наистина, у Банзен трагичното не се корени в никакво отрицание от религиозен характер. Жестокостта на битието е толкова голяма, че той не може да говори за бунт срещу него или за примирение. Конечното начало - човекът - е подчинен на космичната абсурдност, от която той никога няма да се освободи. Ала с това Банзен формулира идеята за отрицанието като условие за трагичната борба на човека с битието в най-потресна форма.

Трагедията на метафизичния бунт, която се повтаря в историята на човека още от първия ден на света, доколкото тоя човек е центърът на една мирова перспектива - почива изобщо върху безкрайната пропаст между явлението и абсолютното, човека и космоса. Тази пропаст е апокалиптично лоно на историята. От едната страна стои човекът, от другата - Бог. Никога тая пропаст не е била напоена с толкова сълзи и кърви на безумие, колкото днес. Съдбата на човека, смисълът на която се състои в обручението му с абсолютното или в неговата собствена гибел, днес е същевременно съдбата на Бога. Това е трагедията в началото на мировата история, трагедията на Каин, който тича из равнините в бесен танц, проклинащ небето. Каин е първият човек и първото оправдание на злото, на дяволския Бог. Онова диво безумие в началото на битието, изразено в бунта срещу мировия първозакон, не е нищо друго, освен танца на първия трагичен човек, на прачовека, с всичката му гордост и сила. Този човек възкръсва днес в името на земята, възкръсва с грохота на почернели от мъка и безверие градове, с вика на всички морета и пустини, озарени от едно ново слънце. Трагичното заплитане на волята в кръга на времето и пространството - тази ирония на раздвоението и лъжата, разбунтува робите на грижата, онеправданите и могъщи роби на земята срещу диалектиката на историята и разума. Никога човекът не е въставал с такова упорство, с такава жад за разрушение. Върху всички планини се развява знамето на проклятието и бунта. Съюзът, който човекът бе сключил с небето заради неговите вечни блаженства, е разрушен от тоя човек, който минава по огнения мост на времето от един свят в друг. Метафизичният бяс, който вилнее в руската душа - душа на идиот и светец, на истерик и поет, на престъпник и дете - тази мистерия на безумието и кротостта е трагедията на съвременния дух, на антихриста, който навлиза по всички големи градове на земята, носейки кръста на своя окървавен Бог. Този разлъчник се изправя пред небето с жестокия въпрос за неговия смисъл и оправдание, разпънатият между греха и светлината, между омразата и любовта разлъчник, който вика пред иконата на Бога в свирепо негодувание и гордост: Искам лъвове да ти заколя. Ще бъдеш ли доволен? Искам да ти дам и моята последна капка кръв. Ще изгоря в пламъка на небето, само и само да те наситя. Защо плюеш в лицето ми? Какво ти направих? Затова ли, че взех земята, която любя повече от тебе? Кълна се в тържеството си, че ако и собствената ми кръв не те насити, аз ще разруша планините си, ще се въоръжа с камъни, ще поведа всички бесни кучета и ще разбия твоя свят. Гледай ме! Ха! Тук стоя аз - човекът! Човекът! И танцувам с огъня и ветровете, без да се боя от твоя гняв. На слънчеви коне ще тръгна срещу тебе - зад облаците - и ще те удавя в кръвта на всички земни. Искам лъвове да ти заколя. Музика искам да ти направя от смях и проклятие...

И сред това велико отчаяние в тържеството на разума и космоса небето не приема вече жертви. Човекът му даде всичко, каквото имаше. Сълзите на земните роби са изпълнили всички небесни реки, самият Бог е потънал в грях и - ударен от стрелите на човека, той пада в дъното на вселената, поруган и сляп. Това е последният час на мировата история. Значението на тази трагедия се състои в смяната на вечния трон, на който се възкачва сега човекът с всичката стихийност на своята власт, и това не означава друго, освен триумфа на конечното начало над абсолютното, на явлението над идеята. Но този триумф няма друг смисъл, освен създаването на една нова космична система, с ново небе и нов закон.

Съвременният човек, с всичката мистика на своя копнеж и съмнение, е преди всичко човекът на самотата, на изоставеността, не като социално, а като метафизично преживяване. Сред тази самота неговият дух се среща с духа на Бога, пред когото той изрича думи, каквито светът никога не е чувал. Това са думи на любов и ненавист, думи на вдъхновено отчаяние, на дявола пред вратите на небето, в което този езичник на самотата не иска и не може да влезе. Никога земният дух не се е затварял в такова уединение над световете, пеещ подземния химн на страданието и бунта. Само Христос на кръста, само апостол Павел и Лютер са били тъй изоставени от космичната участ. Онова проклятие на Ницше в кръга на своята седма самота срещу забуления от облаци убиец, който въпреки всичко е неговото сетно щастие - не е друго, освен песента на човека в бездната на великото усамотение, на антихриста, поел разпятието на своя непознат и страшен бог. В тази песен на проклятието и благослова е изразена трагедията на съвременния човек, с небивал каиновски патос. Тук се сливат два свята, две трагедии: трагедията на един умиращ бог и трагедията на свръхчовека. Разтърсен от огнена треска този свръхчовек лежи върху земята, целувайки я с кървави устни. Никога това безумие на освобождението от веригите на небето не е било толкова жестоко. Освобождението от предметния свят на отношенията, от опита, сред който волята осъществява преди всичко своята нравствена същност, не е тъй потресно, колкото и абсурдна да бъде лъжата на съзнанието. Трагедията на външния свят е черната грижа на волята, която в своята ненаситна заинтересуваност и будност изразява своята собствена ирония. Ала в срещата на човека с небето се манифестира нещо друго, нещо, което стои извън света на волята и нещата. В конфликта на конечното с безконечното начало, намерил в духа на съвременния човек своя най-гибелен израз - е въплътена трагедията на мировата алогика, на вечното разлъчване на човека от космоса, на явлението от идеята в епохи на упорство и съмнение. Дали тази трагедия се корени в грубата и жестока грижа на човека, захвърлен в цирка на иронията и безсмислието, дали - с други думи - бунтът срещу Разпънатия иде от живота-глад и живота-просек, или пък е продукт преди всичко на една нова, свръхемпирична воля, е един друг въпрос. Независимо от всяко исторично оправдание в сетивен или метафизичен смисъл, трагедията на съвременния дух е преди всичко от религиозен характер. Издигната над световете и същевременно сляна с пулса на земята, тази трагедия на духа е апокалипсисът на едно ново небе, което не жадува жертви, а само творчество и танц в лоното на живота.