РАЗПРОСТРАНЕНИЕТО НА ОМИРОВАТА ПОЕЗИЯ СПОРЕД АНТИЧНИТЕ
ИЗТОЧИНЦИ
За по-малко от два века Омировата поезия се разпространява по целия елински свят.
Според източниците от Мала Азия на полуострова пренесъл Омировия епос
спартанският законодател Ликург, който получил поемите от потомците на Креофил,
епически поет и приятел на Омир. Според друго предание този Креофил бил зет на
поета и получил като дар от него една поема, която направила да се помни неговото
име. По-късно друг “лъжепоет” Паниасис му я откраднал и я представял за своя. А по
поръчка на някой си Тесторид Омир съчинил поемите “Малката Илиада” и “Фокеида”.
Както се разбира, според елините разпространението става във формата на брачни
дарове, заемки и кражби. Смята се, че Омир е създател на цялата епическа поезия и че
лично я е предал на тия, които я разпространяват. Очевидно тази митическа идея
трябва да бъде преведена на езика на фактическата истина.
Чак до IV в. пр. н. е. на остров Хиос съществува сдружение на рапсоди (епически
рецитатори). Задачата му е изпълнението и същевременно опазването на Омировите
епически произведения. Членовете се наричат Омириди и смятат поета за свой прадядо.
С един такъв специалист по Омирова поезия на име Ион разговаря Сократ в
едноименния диалог на Платон. Един такъв изпълнител рапсодът Кинет в VI в. пр. н. е.
отнася поемите на Омир в Сиракуза. Както твърди тиранинът Хиерон, в началото на V
в. пр. н. е. отнася поемите на Омир в Сиракуза. Както твърди тиранинът Хиерон, в
началото на V в. пр. н. е. много рапсоди живеят и се изхранват от Омир.
По всяка вероятност елините дължат своя Омир на Омиридите. Те разпространяват
неговата поезия, но същевременно творят своя, като я представят за Омирова, за да й
осигурят успех. Това е причината в ранното време да не бъде ясно кое точно
принадлежи на поета и кое на рапсодите от гилдията на Хиос. Съществуват и други
поетически обединения. Може би от подобна школа в Беотия израства Хезиод. Поетите
на VII и на VI в. живеят и творят като рапсоди – Терпандър и Стезихор например,
които скитат от град на град, изпълняват чужди произведения, а между тях и свои
собствени.
С течение на времето тържественото изпълнение на епическа поезия става
обичайно. Най-ранната рецитация пред широка публика, за която знаем, става на
малкия остров Делос, на празника на Аполон. Ето какво се казва в Омировия химн към
Аполон: “Изобщо у елините не може да се намери нищо писано, което да е по-древно
от Омировата поезия. Но изглежда Омир е живял по-късно от събитията в Троя. И
казват, че дори не оставил в писмена форма своите поеми, ами че те са се предавали
по памет като песни и по-късно са били съставени. Затова съдържат в себе си и
толкова много противоречия.” 12
ВЛИЯНИЕТО НА ОМИР В ЛИТЕРАТУРАТА И ИЗОБРАЗИТЕЛНОТО
ИЗКУСТВО В АНТИЧНОСТТА
Разпространението и влиянието на Омировата поезия вървят ръка за ръка. Особено
в по-ранно време, когато поетическото дело и сводът на народното знание не са
отделени с ясна граница, влиянието е един вид разпространение. На една и съща тема
пеят много певци, слушат се, имат общи източници, заемат един от друг.
Затова не е възможно да знаем кой е бил образецът. Омир също е задължен на
поети, чиито имена са останали неизвестни или пък нарочно са отнесени към по-късно
време. Възможно е някои от киклическите поеми, които принципно се смятат
създадени след “Илиада” 4 “Одисея”, в нещо да предхождат делото на слепеца от Хиос.
Според един съвременен учен Омир ползвал като образец за “Илиада” поема за
Мелеагър, както и поемите “Етиопида” и “Мемнонида”, от които взел примера за
погребението на Патрокъл – там се представяло погребението на Ахил.
Т. нар. киклически поеми получават името си от факта, че сюжетите им се допълват
в границите на един митологичен кръг (стгр. kyklos). От тези поеми разполагаме с
кратки цитати и преразкази събрани най-вече в “Хистоматията” на Прокъл. По всяка
вероятност още в VII в. пр. н. е. известността на “Илиада” и “Одисея” провокира
допълването на епическия разказ с оглед на пълното изчерпване на събитията, свързани
с Троянската война. Така се оформя т. нар. Троянски цикъл, в който се свързват осем
поеми. “Илиада” и “Одисея” на Омир заемат второто и седмото място и са подчертано
по-дълги. Стазин от Кипър бил автор на “Киприи”, която излагала в единадесет песни
събитията от началото на Троянската война до гнева на Ахил. Арктин от Миллет създал
“Етиопида” в пет песни – поемата продължавала събитията на “Илиада” и го довеждала
до смъртта на Ахил. Арктин, наречен във византийския лексикон “Суда” “ученик на
Омир”, е автор и на поемата “Разрушението на Троя”. А т. нар. “Малка Илиада” на
Лесхес от Митилена предавала спора за оръжието на Ахил и историята за дървения кон.
Поемата “Връщания” в пет песни допълвала “Одисея” и излагала приключенията на
Диомед, Нестор, Неоптолем, Агамемнон и Менелей по пътя към родните места след
приключването на войната. Нейн автор бил Егий от Трезен. Евагамон от КНирена
продължил в “Телегония” разказа на “Одисея” след избиването на женихите, като
представил новото скитане на Одисей, нещастната среща на героя със сина му от Кирка
Телегон, който също като Едип не познал баща си и го убил в двубой. Поемата
завършвала със странната двойна сватба на Пенелопа с Телегон и на Телемах с Кирка.
Това е и краят на Троянския цикъл.
Разполагаме с преразкази и фрагменти и от поеми, свързани с други цикли. Между
тях най-развит е Тиванският цикъл с поемите “Едиподия”, “Тебаида” и “Епигоните”.
Също като поемите от Троянския цикъл те имат и автори, но често се сочат и за
Омирови произведения.
Всичко това е изгубено. “Илиада” и “Одисея” са само част от огромното епическо
творчество на историко-мзитологическа тема, с което разполагали елините до епохата
на елинизма. Вярваме, че опазеното е най-доброто, че е служило за образец. Може би
затова се е опазило. Аристотел подчертава в “Поетика”, че що се отнася до
композирането, Омир е по-добър поет от киклиците. Арктин, Стазин, Лесхес и Евгамон
са по-скоро логографи на митове в епически стихове, докато Омир е творец в
съвременния смисъл на думата. Но така или иначе от елинска гледна точка всички те
действат в руслото на обща традиция, която се занимава с мита за желаното елинско
минало. 13
Животът на втория велик епик