Но когато трагедията, която се развива преди всичко като атинско явление (от всички гръцки градове-държави неслучайно именно Атина, родината на демокрацията, е и градът, в който се раждат и творят най-големите поети-трагедиографи3) започва своя възход като жанр с обществена функция и със силен интерес от страна на обществото, тъй наречените "първи" или "стари" тирани вече отдавна са в гроба. Наследени са от синовете си или от свои роднини. А тиранията като институция вече е неприемлива. Обществото се нуждае от нова сигурна форма, около която да се обедини, от нов "обществен договор". Затова и когато Есхил приписва на Зевс своеволие, той намеква за атинските тирани, наследници на Пизистрат. Те не се съобразяват със съвета на старейшините, с Ареопага, с водачите на аристокрацията. Такъв е бил Прометей. Нали той е титан, т.е. чичо на Зевс.
Когато Софокъл въвежда спора между Креон4 и Антигона, той влага в устата на героинята си следното обръщение към Креон: военачалнико. Креон не е цар, а военачалник. Той нито е избран от народа в хода на избори (изборите все още не били станали честа практика в Гърция), нито е законен наследник на трона. Та той е само брат на бившата царица Йокаста, чичо на бившия цар Едип и съответно чичо и дядо на убилите се един друг Етеокъл и Полиник, Едиповите синове. Нещо като хитрец, добрал се до трона и почнал да своеволничи, да налага своите разбирания на мястото на наследените от традицията.
Но за какво всъщност спорят Креон и Антигона? Техният спор е много сериозен, направо нерешим. Нерешим от логическа гледна точка, защото всеки има своето право. И решим от позиция на силата, както се разрешават толкова спорове в човешкия живот. Антигона смята, че не бива нейният брат Полиник да остане непогребан. Защото той е грък, а не варварин и така повелява гръцката традиция. Така са правили дедите и бащите й. Така трябва. Тя постъпва традиционно. Знае, че не може да не погребе брат си не за друго, а защото ако не го направи, душата му ще остане да се скита като вампир из тоя свят - без тяло, но и без покой, който може да намери само в царството на мъртвите. Древните гърци не са вярвали в прераждането. Те са били убедени, че душите на всички мъртви отиват на едно и също място (нямали са отделни Рай и Ад; тяхното царство на мъртвите може да се сравни с това на индианците - Вечните ловни полета - само дето гръцкото Царство на мъртвите все пак е било под земята и до него е имало няколко входа - все пещери), но там на всеки се полага наказание за прегрешенията или подарък за добрите, праведни дела. Но ако не погребат тялото ти, как да стигнеш до царството на мъртвите? Креон пък смятал, че онзи, който е дръзнал заради лични причини да воюва с родината си, е не само враг, той е изменник, по-лош е дори от варварите. И не бива да бъде погребван. Той ще омърси родната земя.
Антигона следователно е старомодна, тя следва повелята на предците. Постъпва така, както знае, че трябва. А е и вярна на родовото право - тя погребва брат си с тънък слой почва (защото не е от значение да го погребе наистина, колкото да извърши символичния акт на погребването - това стига, за да намери успокоение душата на покойния), защото той й е брат и никой не би могъл да носи по-голяма отговорност от нея, щом родителите й са вече мъртви. Тя му е най-близка измежду живите. Креон обаче също е прав. Неговата заповед противоречи на наследственото неписано право. Но е модерна. За него на първо място е родината, а не обичаите. Но пък начинът, по който той иска да утвърди първостепенното значение на родината над рода и семейството, е твърде краен. Той иска за назидание да оскверни трупа на своя племенник Полиник. Нека всички видят какво се случва с онзи, който измени на родината и започне да избива свои в името на накърнените си права (бил е изгонен от брат си, било му е отнето правото да бъде цар). Вместо да потърси правата си в съда на Тива, в свещения съд на тиванските съдии-жреци, той е решил сам да си върне правата със сила. И е избивал свои. Нека всички видят какво чака изменника на родината, мисли си Креон. И това е своеволие. Но своеволие, продиктувано от едно разбиране как трябва да се управлява поновому. Със силна ръка.
Следователно има една бунтарка, която действа в името на най-традиционните ценности, и един строг държавник, който с помощта на терор иска да утвърди нови ценности. Всичко това днес ни звучи като парадокс. Ние сме свикнали бунтарите да са носители на новото, а властващите със сила - да пазят, образно казано, скелетите в скрина.
Креон е упорит, той държи на своите заповеди. Нали не е достатъчно силен онзи, който си сменя мнението, мисли си той. Антигона също държи на своето. Тя е убедена, че правото е на нейна страна. Защото следва морални норми, както се казва, от памти века. Нейният морал е "традиционен", неговият - "граждански". Но от двамата този, който залага повече, е Антигона, разбира се. Защото Креон залага поста си, докато тя рискува живота си. А да видиш подобно поведение у жена за древните гърци е било повече от подвиг, изключителна постъпка. Проява на най-голяма доблест.
В някои съвременни постановки на Софокловата трагедия склонността на Антигона и Креон да не искат и да чуят за аргументите на противно мислещия е изведена на преден план. Така в една съвсем прясна (от 2000- година) постановка на режисьора Галин Стоев, наречена "Антигона в Техноленд", защото не следва плътно текста на оригинала, а го дописва и допълва, основният проблем се оказва проблемът за неразбирането. Героите дотам не могат да разговарят, че когато единият използва думи, другият си служи с езика на жестовете, езика на глухонемите. Или пък уж за да го разберат всички използва кухи фрази на различни езици.
Вината на Антигона идва от неподчинението й на волята на владетеля. И това е мнима вина, чиято мнимост се изяснява едва след трагичния й край. Непоправимото се е случило, а не бива. Софокъл подсказва, че в реалния живот на атинската демокрация грешките могат да се избегнат.
Вината на Антигона е и в крайната форма на нейния стремеж към героизъм, достигаща до безумие. Катастрофата в този случай е естествена и следователно неизбежна. Антигона не прави гражданска грешка, но също надскача позволената на човека твърдост.
_^_
"Антигона" - образцова трагедия (план-конспект)

I. Място на Софокъл сред трагиците и в световната класика
Творчеството на Софокъл е естетически връх в развитието на гръцката класика - трагедията е най-високият литературен (т.е. авторски) жанр, а в рамките на атическата трагедия Софокъл е всепризнатият майстор. В комедията си "Жабите" Аристофан го определя като безспорен първенец сред атинските трагически поети.