Сред античните биографи и историци именно той е бил известен като "майсторът на характери". Софокъл създава образцовия трагически герой, който не е нито престъпник или луд, нито съвършено добродетелен. Неговата трагедия изобразява точно този вид герой, който според Аристотел е най-подходящ, за да въздейства най-силно на зрителите. Без да е изключително добродетелен или справедлив, героят на Софокъл преминава от щастие към нещастие не поради лошота и порочност, а поради някаква грешка и незнание. Защото ако героят беше съвършено безнравствен, неговото наказание от съдбата и боговете би могло да предизвиква у зрителя известно човешко съчувствие, но не и състрадание - зрителят не би могъл да се идентифицира с този герой. А ако не може да състрадава, той не може и да се промени под въздействието на творбата. Ако пък героят беше съвършено добродетелен, преминаването му от щастие към нещастие ще буди отвращение, ще подтиква зрителя към цинизъм.
Софокъл "подвежда" зрителя относно нравствения облик на героите и докрая ги държи под напрежение кой е прав. Хорът е заблуждаван от репликите на героите, той им вярва и се люшка в мнението си. Зрителят гради погрешни умозаключения заради недостиг на предпоставки. Зрителят постепенно се информира кой какво иска и как постъпва.
Софокъл отдалечава развръзката. Той не разкрива нещата от самото начало. Именно той въвежда заплетеното действие с обрати.
Софокъл въвежда истинския диалог, който е среща на различни, обикновено противоположни мнения. Диалогът между героите при него е конфликт. Често - надприказване (както е със словесния дуел между Тирезий и Креон в "Антигона" - остроумно подаване на "бързи топки", така че понякога единият от двамата няма време да схване добре какво му се казва). Затова спокойно може да се каже, че тъкмо той е патентовал най-отличителната черта на театъра - драматургичния конфликт, който може да се разреши само със смърт. За Хегел "Антигона" е най-чистото въплъщение на трагическото като конфликт на две противоположни същности.

II. "Антигона" и атинската демокрация
На всеки десет дни по времето на Перикъл и Софокъл на хълма Пникс се е събирало Народното събрание на Атина. Всеки свободен гражданин е имал правото да гласува, да се изказва, да предлага закони или да дава под съд оня, който по-рано е внесъл лош закон. Пряка демокрация, без делегиране на депутати, които да те представляват. Но тези права гражданинът е заплащал с голяма отговорност: всеки има право да внесе закон, но след това трябва да го защити. И ако някой предложи да се гласува недоверие, авторът отговаря дори с цената на живота си, ако това недоверие се оправдае.
Тези граждански права и отговорности са преведени в "Антигона" на езика на театъра.
Възхвалено е героичното поведение. Както казва Аристотел: Софокъл описва хората такива, каквито трябва да бъдат.

III. "Антигона" и "Едип цар"
По-съвременна е от "Едип цар" - в нея има по-малко митологични схеми (зазиждането като че ли е най-яркият фолклорен мотив), божествата отсъстват, няма чудеса. Двутактова е (подвигът на героинята и нещастието на Креон), а това я прави по-лесна за проследяване.
За разлика от "Едип цар" "Антигона" е изцяло построена върху контраста.
Както казва проф. Богдан Богданов, докато в "Едип цар" Едип е сам срещу желязната воля на събитията, в "Антигона" волята на съдбата е волята на две силни фигури - Антигона и Креон.
Пълнокръвните характери в "Антигона". Антигона е мъжествена в решителността си - тя се противопоставя на властника, но е женствена и крехка, когато оплаква младините си.

IV. Значение на "Антигона" - конкретноисторическо и общо
1. Значение за античната литература
"Антигона" е хронологически първата сред творбите на Софокъл, която има чертите на "образцова" трагедия:
Креон, когото сполитат страшни нещастия, не е нито безукорна личност, нито пристъпник;
трагедията е преход от щастие към нещастие, а не обратното;
трагедията внушава погрешно мнение, което се разсейва бавно и постепенно в хода на действието й;
в трагедията се извършва преход от незнание към знание.
В "Антигона" са налице три сблъсъка - между Креон и Антигона, Креон и Хемон, Креон и Тирезий. Спорът е за правилното поведение с оглед противоречащи си една на друга ценности.
2. Значение за атинското общество
Чрез "Антигона" Софокъл блестящо облича в образи възгледа си, че писаните закони трябва да се основават на спазването на неписаните норми. Иначе се стига до липса на нравствени опори, а оттам и до безсмислени жертви.
3. Значение за хората дори векове по-късно
Сюжетът на "Антигона" служи още на съвременниците на Софокъл, но и на Жан Расин през класицистичния 17-ти век, на Фридрих Хьолдерлин през романтическия 19-ти век, на Жан Кокто, Бертолт Брехт и Жан Ануи през авангардисткия 20-ти.
За Еврипид Антигона е по-женствена, а Хемон - по-решителен. Той я отвежда в планината, спасява я, оженва се за нея и заживява в щастлив брак. Трагедията завършва с помирение между Креон и Антигона след порастването на нейния син. Явно Еврипид е искал да освободи сюжета от крайното поведение на героите и да покаже, че във времето се раждат и компромисите между наглед непримирими позиции. На преден план е изведена любовната интрига и "в светлината на прожекторите" е поставен синът, който създава ново семейство, загърбвайки онова на родителите си.
На Расин "Антигона" дава блестящ пример за тип конфликт, който го вълнува - сблъсъка на държавния интерес и семейния дълг. В неговата интерпретация любовта към близките в "Антигона" се оказва по-значима от верноподаничеството. Това е неговият прочит и изкривяване.
За Хьолдерлин "Антигона" е извършила безпримерна постъпка. Той не се интересува от дилемата, а от способността да заложиш главата си в името на своята любов.
За Жан Ануи "Антигона" е екзистенциална драма, в която жената може да бъде гражданин и в която гражданинът спори с властника. Антигона е неконформистка. Но Ануи внася и модния за 20-ти век дух на съмнението. Не се знае кой всъщност е погребан и кой подложен на поругание измежду Етеокъл и Полиник - нали са близнаци. Може би местата им са разменени? После Креон се стреми да разруши устоите на Антигона с една антигероична софистика. "Какъв е смисълът от геройството?", задава реторичен въпрос той. В България през социалистическата епоха тази кавърверсия на трагедията бе поставяна многократно, защото в нея българските театрали откриваха възможност чрез езопов език, т.е. индиректно, да напомнят на властниците, че са се самозабравили.


Женските образи в "Антигона" (план-конспект)

I. Героите в трагедията на Софокъл
Софокъл е известен като "майстор на характери". Какво точно означава това? Какво означава да създаваш пълнокръвни характери в театъра? Софокъл е този трагик, който изгражда произведенията си като директен сблъсък на две мнения. При него съществуват така наречените състезания с речи.

II. Женските характери - място в "Антигона".
1. Антигона ли е централният характер в "Антигона"?
Не, този, който претърпява прехода от незнание към знание и от щастие към нещастие, е Креон. Но Антигона е основният антагонист на Креон. Без нейната постъпка Креон не би могъл да преживее краха на своята гордост. Без Антигона не би могло да се обсъжда кое е правилно. Без Антигона не би могла да влезе изобщо темата за правата на гражданина.
2. Антигона и Исмена - полюси?
Антигона и сестра й Исмена обикновено са противопоставяни. Едната се опълчва, другата се подчинява. Едната е решителна, другата плаха. Едната нарушава законите на държавата, другата ги спазва. Едната действа под влияние на чувствата си, другата се опитва да подчини чувствата си на разумното поведение.
Всъщност двете много си приличат. Те са двете страни на монетата, наречена старогръцки идеал за скромна девойка. И двете са предани на принципите на семейството. И двете поддържат традиционните ценности, не се стремят към нови обществени правила, към рушене на табута. И двете взимат грешни решения, но грешни по различен начин.
3. Каква е функцията на Евридика?
Майката на Хемон не е развита като образ. Тя е майката, която не може да понесе смъртта на сина си. Но нейното място е достатъчно важно. Именно на нея Хорът разказва какво се е случило зад кадър - в гробницата. В качеството й на майка тя не присъства на решенията и споровете. Тя само научава за политическите грешки и за разрушения си от политическото противопоставяне дом. Когато се самоубива, тя показва крайността на майчината любов - също толкова извън границите на приемливото, колкото и упорството на Креон или Антигона.

III. Защо толкова държим на образа на Антигона?
Антигона е емблема на действения морал. Тя е жизнелюбива, но това не й пречи да жертва себе си. Тя е силна - в действеността си. Тя е вярна, а верността крепи всяка институция, включително семейството и държавата. Тя е откровена - смело си признава простъпката.
_^_
Антигона няма да умре (план за аргументативно есе)
Теза: Антигона е безсмъртна, доколкото постъпката й е пример за изключителна твърдост в името на принципи.
Антитеза: Съществуват ли принципи, които да си заслужават да заложиш живота си и живота на други хора за тях?
Аргументация: "Антигона" може да бъде сравнена с "Хаджи Димитър" на Христо Ботев. И там героят е обезсмъртен, макар реално да умира. Защото постъпката му е героична. Той е "сложил главата си в торбата" заради една велика идея. Но великата идея на Хаджи Димитър няма нищо общо с онази на Антигона. Докато той се бори за национална свобода, тя жадува да се възстанови божествения ред по пътя на изпълнените задължения към мъртвия роднина.
Въздейства ли днес примерът на Антигона, или не? Ако "да" - защо, и ако "не" - защо?
Заключение: Актуално ли е днес да се говори за безсмъртие? Не е ли по-приемливо за днешния ден да считаме всяка ценност за относителна. Едни ценят едно, други друго. Разликите в разбиранията са огромни. Какви са тогава основанията ни да твърдим, че нашата ценностна система е най-добрата? И ако успеем да го докажем, как ще поберем в нея смъртта за каузата? И понятието за безсмъртието?