Махнах просто всички наши снимки, които ме заобикалят... Не съм ги изхвърлила. Просто ги прибрах. Не мога да хвърлям неща. Иначе неща като плюшени играчки и сувенири си стоят...
Той ми върна всичко, което му бях давала... дори най-мънички сантиментални нещица. На втория ден от както бяхме тръгнали му бяха дала едно от онези сърчица, които са половинки...сега е ръждиво и на нищо не прилича, но го е пазел през цялото време... толкова много неща, писала съм и писма лол... и тях също и... препрочетох ги, направо ме беше страх да пипна всичко това, цялата треперех...

"Връщали ли са ви чантичка със спомени? Като бонбоните на Вси Светии, но малко по-различно. Чантичка, пълна с всичко. С време. С обич. С истина. С чистота. Защото на мен ми върнаха. Да я пазя. Защо? “Защото сигурно щях да ги изхвърля, а са прекалено красиви. Пази ги. И не плачи. А продължавай да мечтаеш.” Знаете ли какво е чувството да те е страх, да отвориш подарък? Истински, панически страх. Такова е чувството. Да те е страх да бръкнеш и да издърпаш някой спомен като букет цветя от ръкава на фокусник. Отдръпваш се настрани и просто гледаш, после се осмеляваш и докато ръцете ти докосват всяко малко нещо, цялото ти тяло трепери, а в гърлото ти засяда въздух. Спомняш си колко си бил влюбен, обичащ, отдаден и чист като дете. Мирише ти на ‘преди’."

Но...

"Никога няма да намериш подходящия, докато не пуснеш грешния да си отиде..."

горе долу е така...
макар, че не смятам 4те си години за грешка, би било обидно и грозно.