Тема за Дискусии и Разногласия

[defender]

затова К.Юнг говори не за примиряване или бягство от сянката, а за интеграция на сянката, за това да си светлината, обекта и сянката в едно.

Как успяваш да я интегрираш? Първо ти за да я осъзнаеш сянката в себе си, се иска много кураж и психическа устойчивост, а след това как я интегрираш за да остане тя осъзната, но без да се побъркаш и без да с включат защитните механизми на съзнанието? Или метафорично казано, възможно ли сам да се измъкнеш от плаващите пясъци, в които си затънал (сянката), при положение, че всяко движение и мърдане, което правиш за да се измъкнеш, от него всъщност още повече потъваш навътре в бездната. ​

Християнската философия определя сянката за грях, тоест осветява сянката, но това не е победа над сянката - просто осветяваш обекта от друг ъгъл, с което създаваш различна сянка на друго място.

В християнството е казано, че блажени са бедните духом. Като под "бедни духом" се разбира хората, които са видяла, осъзнали своята сянка, своята греховност и оттам се отричат от себе си и се предават на Божията милост, която ги е изкупила от тяхната сянка чрез Христос. Христос поема бремето от твоята сянка, защото човек сам не може да ги понесе, защото всеки опит да ги понесеш, от това всъщност още повече потъваш и затъваш в защитни механизми и илюзии. Защото човек не може да понесе ада в истинския му вид и затова цял живот играе театри пред себе си (и дявола го забавлява да търчи по глупости, докато му свърши земното време), но в крайна сметка смъртта идва, представлението свършва и човек се сблъсква челно с това, от което се е крил със суетни илюзии, които съзнанието му е създавало, и сянката му се превръща в негова съдба във вечността т.е. ада. Представи си всеки миг да осъзнаваш сянката си, но в същото време вече да не можеш да избягаш от нея, като си създаваш театри, чрез сетивното, и да нямаш решение как да я интегрираш, а в съзнанието си само чувстваш болката от нейната тежест във вечността.