Стихотворения за всички! :)

[lidilidi]

Повечето са много хубави ! Браво !
А ето и едно от мен



Щастие

С четка и боички цветни
ще нарисувам слънчевия ден,
ще нарисувам всички усмихнати и летни,
от сърцето ми ще идва всичко, от самата мен.

Ще има пролетни цветчета,
ще има красота и смях,
ще има разцъфнали лалета,
ще бъда както в детството си бях.

На картината ще съм като в сън
с усмивка до уши, щастлива,
с приятели по детски ще се гоним вън,
отново ще съм като котенце игрива.

Ще жужа като пчелите,
ще се смея силно, в захлас,
ще плувам лете в реките,
ще викам докат' имам глас.

От щастието лятно ще преливам -
чак заразно ще е то,
с слово-стни потоци хора ще заливам
Ах, ЩАСТИЕ, щастие едно.

[102]

Влизам аз във темата с възхита,
гол и бос, за баба Гита.
Забелязвам, че сте смели,
рими много сте въвели.
Жалко, че са тъпи.
Като със лопата изкопани
и сякак преебани.

[Kaena Smith]

Нещо от след 00:00 днес....


Вълча обич

За миг помислям,че съм в Рая,
оглеждам се наоколо - дървета,
реката шумно отброява
откраднатото време.
Сега почти я виждам...
бяла плът,червена рокля,
прозрачният ѝ шал върху увиснал клон,
засмените очи,красивите ѝ устни.
Последвалата сцена все ме ужасява :
аленият шал,отнесен от водата,
демонът със сините очи,
момичето със зейналата на гърдите,дупка.
"Сърцето ѝ,сърцето ѝ,о,Боже",шепна,
поглеждам демоничните очи :
"Щом като смъртен,си неспособен да го притежаваш,
изяж го като вълк!"

[Kaena Smith]

Кралят и любимият му бурен


Обичах те,защото бе различна,
със думите си,устните,очите
напомняше ми история любима,
за кралят и скъпият му бурен.
"Растял във кралската градина бурен,
чийто корен не успели да изтръгнат,
заобикаляли го в изобилие високомерни рози,
но не помръднал той и със сантиметър.
На волята му за живот се чудил дълго кралят ,
на упоритостта му сутрин се усмихвал
и не след дълго тайно го обикнал,
защото розите повeхват и омръзват.
Ала след време той кралица си намерил,
презирала тя "плевелът" от вдън душа,
не се стърпяла и във знак на обич,
поискала омразният ѝ корен.
И кралят във палач на любовта си се превърнал,
единствен буренът изкоренил,
на своята кралица коренът му връчил,
поднесъл го върху поднос от злато,през сълзи."
Не помня краят на историята,за жалост...
навярно,кралят е обезумял от мъка,
кралицата оттеглила се в манастир,
а буренът превърнал се във прах.


Прости ми,че ти отредих съдба на бурен,
прости на краля,ролята му взех,
прости и на кралицата,която ме остави,
защото със сърцето ти,умря и част от мен...

[noworries]

Май ми дойде музата в 2-3 през нощта..Не е завършено/а как е започнато и аз не знам ;d/

Сърцето-разбито,измъчено тупти
априлският дъжд сякаш тихо шепти
отмива сълзите от нежното лице
Свити в юмрук,треперещи от студ ръце
болка,яд,тъга и самота
това изпитва нейната душа
Дали ще може да застане и срещу това
в какви окови сама се окова
До колко заслужава си борбата
щом ясна е битката срещу съдбата
Мразеше това-да бъде така уязвима
Не може повече да бъде толкова ранима
ше посреща вcеки следващ ден
с поглед все по-безжизнен и студен
А накрая ще закрачи през калта
Напук на всичко с високо вдигната глава

[Teaa]

"Болка"

Чувстваш се непотребен,
сякаш си вещ,
от тъжни мисли си обсебен
и животът ти изгаря като свещ.
Сърцето ти е празно, душата - и тя..
Имаш само студена самота...
Мечтите ти са пепел, надеждите - прах,
останали са ти само болка и страх.
Искаш да избягаш, да потънеш в забрава,
духът ти отлита, но тялото остава.
Колко мъка още можеш да понесеш,
колко рани още в сърцето си ще събереш?
Затваряш очи и вече си друг,
обичта я няма, омразата е тук...
надделява тя над всичко човешко,
но да дишаш с нея е още по-тежко.
След цял един живот, пълен с доброта,
остава ти сърце, пълно с празнота...
А ти искаш само да разпериш ръце, над всичко да се извисиш,
унесен в забрава с птиците да полетиш
и да достигнеш други светове,
изпъстрени с по-малко тъмни цветове...

[anonymous895156]

Аз няма да ти преча на живота,
та той е твой – прави каквото искаш,
не ще се меся, нито ще те моля –
това е твоят съдбоносен личен избор.

Но
позволи ми теб да те запомня,
целувките, моментите на нежност,
дори и неприятните моменти,
дори когато чувствах те далече...
Аз винаги,
аз винаги,
аз винаги
оставял съм ти мойта принадлежност
като парченце от бонбонена кутия -
един глупак, решил, че има вечност,
захвърлил настрана очи за другиго,
освен за теб.

[tori]

А момичето над мен... Ох, причини ми сърцелуп. Толкова е... болезнено... Май ми прехвърли от свойта муза обаче. Благодаря.

Аз няма да ти преча на живота,
та той е твой – прави каквото искаш,
не ще се меся, нито ще те моля –
това е твоят съдбоносен личен избор.

Но
позволи ми теб да те запомня,
целувките, моментите на нежност,
дори и неприятните моменти,
дори когато чувствах те далече...
Аз винаги,
аз винаги,
аз винаги
оставял съм ти мойта принадлежност
като парченце от бонбонена кутия -
един глупак, решил, че има вечност,
захвърлил настрана очи за другиго,
освен за теб.

Обича.

[pegasis]

})i({ За моята Муза })i({

Веднъж аз грабнах уверено молива
и казах си "момиче ще създам" .
Не мислех, че ще стане толкова красива,
но факт е вече, че я има и е там.

Тя изпълни листите ми бели,
тя изпълни моето сърце.
Една към друга сега сме се навели
и й пея нежно като на малко дете.

Рисувам я във всевъзможни пози,
изпълвам я със най-красиви цветове,
пред вратата й оставих рози,
но, уви, родени сме в различни светове.

О, мила моя, и тази нощ не спах
нали не те е страх от моя глас ?
Обичам те дори и да е грях.
Но дали ти пречи, че момиче съм и аз ?

Очите ти са като две карамелени капки,
а тялото ти бяло е като снега.
И устните ти-розови и сладки...
Прости ми, моя муза, но те искам на мига.

За теб в лист хартия ще се превърна
и всичко ще загубя в този ден.
Във моя собствен свят не ще се върна
единствено и само ти да си до мен.

Защо избяга скришно ти от мен?
Не искам друга муза аз да имам.
Без да мисля за теб не минава и ден.
И думите си, и съдбата си проклинам.

Пореден лист от скицника се вее сам
и пак те виждам, като порцелан си бяла
Не си моя, но и не искам да те дам,
но всичко давам, за да те пазя цяла.

Изсъхват розите, оставят само прах
и бавно посивяват моите моливи.
Обзета съм от ревност, гняв и страх
и лятото ми тъне във облаци сиви.

Къде си ти? Нима отишла си на юг
като птиците да търсиш малко топлина?
А може би, намерила си някой друг,
във чийто свят да пръскаш светлина.

Не исках да те вържа или окова.
И нямам място в тези листи
Не мога да ти причиня това.
Но знам, че чувствата към теб са чисти.

Дори да искам да те прибера
ти пак ще бъдеш птичка дива.
Но моля те, бъди така добра
и обещай ми, че ще си щастлива.

Не бягай далече, принцесо на мрака,
не следвай северните ветрове.
Аз може да умра, но тук ще те чакам
и искам съдбата вкъщи да те доведе.

Цветовете ми дъждът размива
и думите ми чезнат във нощта.
Сърцето ми във паяжини се обвива
докато бавно залинявам в самота.

Ще се надявам ти вратата да отвориш
и в стаята да влезе светлина.
Ще чакам нежно да ми проговориш,
защото писна ми да съм сама.

Имай милост, ти създание прекрасно
и позволи ми да остана с теб.
Защо убиваш ме, не ми е ясно.
От цветове създадох те, а не от лед.

Ще гледам аз през тясната пролука
и тихичко ще си шептя.
За думите ми ти си глуха
и сляпа си за любовта.

-Randomee

[Cold_Tearsss]

Стефинце, искам стихче от тебе!

щщщ... ми сбъднеш ли желанието??

или трябва да ти платя

[8bit]

Отивам да пия,
да ви го набия.

[Jeni^^]

Всички тук пишете много хубаво
А ето и аз какво съм написала

Много момчета има по света, а
аз съм пълна с тъга, защото
само тебе искам, само в теб да се притискам.
Но кажи защо така постъпваш
и ти от мен си тръгваш?
Защо със мен играеш си така, а
аз във теб се влюбвам още повече сега?
Защо сърцето ми на части разруши,
щом от мен си тръгна ти?
И опитвам се да те забравя и да продължа напред,
но всичко наоколо ми напомня за теб.

[JusttMee_16]

Липсваш Ми

Ти беше моя опора,
а сега те няма до мен.
Времето ни заедно,
отлетя за миг.
Не исках да те губя,
но ти си отиде.

Липсваш ми!
Липсва ми звука,
който чувах аз от теб!
И дори да бях
натъжен,
ти ме разведряваше!
Сърцето ми се къса,
никога няма да те забравя!
Липсваш ми,
Липсваш ми.

Животът те отне от мен,
Бог не иска да сме заедно.
На никого зло не си правила,
ала, уви, замина си ти!
Обичам те, разбери!

Липсваш ми!
Липсва ми звука,
който чувах аз от теб!
И дори да бях
натъжен,
ти ме разведряваше!
Сърцето ми се къса,
никога няма да те забравя!
Липсваш ми,
Липсваш ми.

Трудно ми е да живея без теб,
но теб вече те няма,
знам че си на по-добро място,
но мразя този свят без теб!

Липсваш ми!
Липсва ми звука,
който чувах аз от теб!
И дори да бях
натъжен,
ти ме разведряваше!
Сърцето ми се къса,
никога няма да те забравя!
Липсваш ми,
Липсваш ми.


P.S.: R.I.P. Сара! Ти беше едно уникално куче! Стихотворението е посветено на нея! https://www.facebook.com/photo.php?f...type=3&theater - нейна снимка (не е грозна). Тя беше много специална за мен. Тя беше мой приятел. Но заради един нелеп синцидент си отиде така млада! Обичам те, Сари! Винаги ще има място за теб в моето сърце!
Още един P.S.: Sorry, ако ви се вижда гейско и педалско, просто излях чувствата си. Знам че не е тук мястот, но видях темичката и реших да я post-на тук...

[anonymous895156]

Колко е хубаво да се събудиш
в седем сутринта
след хубав сън
и сякаш пак да си на училище.
Да си спомняш утринното недоспиване
и тежкото очакване.
Агония.
Желание?

Колко е хубаво утринната хлад
да те погали леко през прозореца,
да бъдеш озарен от слънчевата светлина,
и, слушайки ти гарваните, грачещи до вас,
сякаш да си пак на единайсет.

Колко е хубаво в машината на времето
отново ти да бъдеш не просто младолик,
какъвто и сега си, ала просто млад -
безгрижен, необременен,
живот, осеян със мечти,
непремереност, да - там всичко е море,
а ти си риба в океана.
Спомни си го, когато станеш кит.

О, утро, сбогом с теб не взимам,
ти си тогаз, когато слънцето е само над България,
тогава ме зареждаш и със сила,
но не, едва ли... просто със желание.

[unbroken.]

Съдбата на едно малко коте.

Силен вятър навън фучи,
всеки вкъщи на топло си стои.

Сгушило се под дъската, черна,
котенцето мръзне от студа.
Надява се някое късче хляб да мерне,
и да залъже едвам едвам глада.
Духа вятърът, не спира,
снегът навсякъде хвърчи.
А малкото същество от глад примира,
надявайки се някой над него да се смили.
Затворило очички,
ослушва се и е нащрек.
Никъде не мяркат се младите птички,
с които играеше навред.
Ах, колко кльощаво мръсно,
изхвърлено е от света.
Защо е толкова ужасна
тази негова съдба?

Лятото дойде, слънцето отново се засмя.
Котето, обаче, веч на този свят не съществува.
Отнесе бурята черната дъска
и малкото същество със злоба, тя погуби.

[POLINUTE]

noworries & teaa, много ми харесаха вашите! ето и от мен ново:

Спомен за края

За мен дори не се кахъри,
Бог сълзите ми ще брои.
За всяка сълза по лицето,
по малко болка в сърцето.

Тръгвай, не чакай!
Не ще заплача на твоето рамо.
Ще съжаляваш не мен,
а себе си само.

Тръгвай, не спирай!
Да те виждам боли,
гледаш през мен-затворил очи.

Тръгвай, върви си!
Нали това пожела,
казвайки край със лека ръка.

Не ще заплача на твоето рамо,
утре ще си само спомен в сърцето голямо.

[DisappointedDreamer]

Някога събирахме дъжда в дрехите си и
опъвахме усмивки широко като
лъкове;
спирахме света прегръщайки се, а вечер
по звездите изпращахме писма любов.

Сега поклащат се пердетата, докато земята
търкаля се около звезда,

поклащат се и мислите

(сърцето)

все към теб,
като счупена стрелка на стар компас.

Сипвам си кафето в порцелан и после
изчитам полепналия по повърхността каймак
- за теб тъжи и мръщи се

задето, някъде по пътя, изгубих се и
сложих край на
"нас".

Допушвам си цигарата; допушвам си и мислите
за теб;
леглото ми те помни, но сънят ми не.

[Kolekcioner]

Ето едно мое, пиша от доста скоро.
Кафе

Сутрешното ми кафе
изглежда като нейните очи,
пробужда спомени в мене,
веднага след секунда, две, три,

Само то ми е любимо вече,
както нейната усмивка,
а душата ми пак се увлече
в косите и меки, като завивка.

Аз обаче не спирам да се мръщя
не за друго, а за това,
че утре денят ще е същият,
пак ще съм скелет с кафе в ръка.

[heartshapedbox]

DisappointedDreamer, много ми харесва, особено последният куплет е много силен.

-------


Когато те погледна,
Аз заглъхвам.

Сякаш се спускам
надолу,
надолу,

Надолу.

Сякаш се губя
в мъгливото утро
на твойте очи
и дъхът ти.

Дъх на ягоди,
смях
и желание;

дъх на пепел,
усмивки
и страст;

дъх на тягостно,
сладко
усещане;

остави ме да дишам и Аз.

[DisappointedDreamer]

^благодаря; рядко правя комплименти за писания, но това, което постна наистина ми допадна.

изчети ме като ноти
върху лист в забравен кабинет по музика,
понякога
избързвам върху прашен път,
понякога
дишам този прах под формата на сълзи

движа се в такт от пияни стъпки в
градина от цветя,
и такт от две души, любовници-
неопитни, попили суровата любов
на младостта

изпуши ме като своите цигари -
бавно, дълго
сякаш се страхуваш, че утре ще се изпаря,

а усните така болят, когато не целуват твоите.

[heartshapedbox]

^и аз благодаря.

---------

лутам се по криволичещите улици
и опитвам да стигна
до тебе.

ти прошепна ‘открий ме’
и се изпари
като капка летен дъжд
върху горещия асфалт.

ето, търся, но тебе те няма.
май не всичко е толкова лесно.
май наивна била съм,
прощавай,
не цъфтят вече зимата кестени.

пак поглеждам ръката си трепетно
ляв завой, после права,
внимавай!
че не всичко е толкова хубаво
че се търсим със теб оттогава.

паля цигара, издишам дима и,
той ме води и път очертава
ето, виждам те, скръстил си пръсти
и ме чакаш, седиш на тротоара.

и когато вече бях до теб
и когато аз виждах усмивката ти
ти отново прошепна
‘открий ме’…
ти отново играеш
на криеница.

а на мен не ми остава друго,
освен пак да погледна ръката си…


Сякаш твоята любов е карта,
на дланта ми нарисувана.

[anonymous895156]

Октомври беше, събота или неделя.
Навън е като в дулото на пушка - пълен мрак.
Прибрах се бавно в нас.
Цял ден съм бил у леля.
Дъждовно е навън,
студът навява страх.

[izka]

...Любов

Още ли те крия в мен
или отдавна си заминал вече?

Сън ли е или кошмар, не знам,
ден и нощ едно са сякаш,
слети като спомените.

Празно е нали,
отишъл си далече.

И аз избягах бавно,
неусетно даже.

А не беше лъжа
колко хубаво ни беше...

моля за коментари (:

[DisappointedDreamer]

ъп-вам темата и добавям някакви недовършени линиий:

търсех конец щастие в бръчките по лицето
на баща си,
но намерих само прежда от гняв и

разочарование,

наострих миглите си със сълзи и износих
сърцето си върху гърдите си като
тениска.

Играя на жуменка с думите си, и губя
победи като издишвания;
прекалено дълбоко затварям очи и броя
до безкрайност
с върволица от хиляди нули след себе си,

врабчетата се къпят в пясъка и хората
изваждат чадъри;
никога не изхвърляме боклука вечер,
но винаги се връщаме при тези, които
ни причиняват нещастие.

когато започна да мириша на цигари
осъзнавам, че си ми липсвал

Вадя запалка и
пламъка изчита тютюна в дробовете ми
и въздиша пушек от устните ми.

Липсваш ми.

[leadyflame]

За поезия не ставам
художник също в мен не спи..
дирите.. къде да ги оставям,
усещам нещо в мен.. започва да гори

Блъска то и стене
глас нечут остава..
Там в хаоса, тихичко си спи.

И за тебе времето ще дойде
пораснало и готово, с мене да твори.