Не споделям с мама (а много искам), защото е консервативна и продължава да гледа на мен като на малко дете. (не твърдя, че се имам за много голяма, НО...) Аз искам да ми е приятел. А не човека, който ще ми каже "С какъв акъл го правиш това?!" и ще се почувствам тъпо, защото ми е майка. Искам да се чувствам подкрепена от човека, който би ми давал най-много сила в това, което правя и ми се случва. Опитвала съм да й споделям и то много внимателно и добре, но не ни се получава. Искам да живея самичка и да не го мисля толкова. Подтиска ме, ограничава ме, спира ме и не защото може да ми каже "Не го прави, не може, бла бла." а защото си мисля как би се почувствала. Щото ми писна да ми казва колко се притеснява ако се прибирам късно и как не може да спи и не знам си кво. И какво се получава... мога да не стъпя в нас с дни, като през това време да я мисля дали й няма нещо като я знам какви са й слаби нервите... Защо трябва да се чувствам виновна и да ме гризе вътрешно?! Защо ми го причинява?! О.О