Как да не убия розата? + драма

[PainMonopoly]

Аз пък прочетох само частта с личния живот, растенията са скучни.

[БожиятАгнец]

Аз пък прочетох само частта с личния живот, растенията са скучни.

Не е вярно, много са си готини... И миришат хубаво и могат да са ми приятели!

[БожиятАгнец]

"Така - вчера разкрих картите си и всичко мина невероятно добре, не очаквах таква реакция от никого.До тук добре.
Честността ми се оцени, както и смелостта. Прекрасно.
"Бъди щастлива." Още по-добре. (общо решение)
"Искаш ли да ме удариш?" - "Не." 1.
"Лош човек ли съм; отблъсква ли те това?" - "Не." 2.
"Да си ходя ли?" - "Не." (и от двамата;общо решение)
И аз наистина искам да остана... Но как?
Как се балансира с подобни неща?
Как се взима такова решение?
Не искам драма. Не искам курвенски номера - най-малко пък АЗ да ги правя - но в моментът не правя ли точно това?
Куренските номера, интригите, напразната надежда, да се колебая, като петокласничка - това позволено ли е, ако го призная?
Ако убия човек и си призная присъдата ми няма да е толкова тежка - същото ли важи за това?
И кой ще е моят съдя? Аз? Те? Кой?
Искам всичко. Искам много. Прекалено много.
И най-лошото е, че ми го дават.
Прекрасни хора, а аз се гавря с тях. И го знам. И ми харесва. И на тях им харесва. Те ме харесват. Не, те ме обичат.
И аз ги обичам. И аз ги харесвам. Харесвам и обичам И себе си. Явно най-много. И ми казват, че не съм тъпа. ДАЖЕ НАПРОТИВ!
Но аз съм тъпа. Аз съм саката. Некадърна. Емоционално. Не общувам правилно.
Не постъпвам правилно.
И го знам.
И хем го искам, хем не го искам.
И много искам просто да падна от двата стола на земята. Да ми спретнат някой хубав номер. Да ме боли, да съм самотна, да нямам, да искам, но да не получавам...Нищо. Да се подиграят с мен. Да ме използват. Да плача. Да искам да сложа край..На себе си. Да се побъркам. Да е горчиво. За да си науча урока.
Трябва някой да ме научи; да си намеря майстора.
Аз съм собственият си майстор - и отново толкова се обичам, че продължавам и толкова се мразя, че не искам да спра.
Не искам да наранявам. Искам да давам любов и щастие. Аз имам много любов за даване. И не искам нищо в замяна. Не, искам просто свободата си. Само нея и нищо друго.
И в момента е точно така, както искам. Прекалено е хубаво. Не е истинско. Не е честно.
Дори и към мен. Защото знам, че просто заслепявам. Не давам само любов или щастие. Давам и ревност, правя интрига, курвенски, гадно, подло, болезнено - и си го признавам. И обичат това.
Дали?
Едновременно. Парадоксално. И разбира се само в моята глава. Всичко е там.
Аз съм луда.
Аз съм социопат.
Аз, най-парадоксално, съм егоист, защото искам да дам на всички. Но различни неща. Или просто е курвенско? Не, най-вече искам да дам на себе си.
Няма значение как ще го определя.
Лошо е. Бихте ме изгорили на кладата, ако можехте.
И аз бих го искала на ваше място.
Лошо е, защото всички го искаме, но не го можем.
Не е прието? Не сме такива животни? Можем да се избиваме и да чукаме деца, но не и да приемем емоционалното ми раздвоение.
Вече не знам дори за какво мисля.
Олекна ми. Не написах, каквото трябва и както трябва. В главата ми има толкова много неща...Или си въобразявам?
Лягам да спя. Имам нужда. "


Това са ми грешните разсъждения.
Неадекватните.
Обърканите.
Бях афектирана.
Не трябва да мисля така.
Никой не трябва да мисли така.
Нека бъде публично, за да запомня.
Не знам защо пиша на нов ред всяко нещо.
Не може да получавам такова отношение и да действат така спрямо мен, ако не заслужавам.
Или просто "заслепявам".

Сънувах много странен сън... За едно момче, което принципно не понасям. Бахти странният сън беше.
И имаше един по-странен. Много ми хареса сградата в която се състоя.
Обичам сградите от сънищата си. Винаги са много величествени и мрачни.
Липсва ми онази жена, която сънувах, като малка и всяка вечер се появяваше в сънищата ми с различен тоалет.
Беше много страшна, но сега ми липсва.


Та, засега нищо няма да предприемам и ще се възползвам от ситуацията, пък ми е ясно,че има шанс да се прецакам...Но кога няма?
Не само ще се възползвам, но и ще давам. Имам много за даване, наистина. Чувствам се много пълноценна, като давам, колкото имам. Не ми остава нищо и ми харесва... Всичко излишно отива някъде.
Мисля, че така съм устроена.
По тази логика, ако имам съпруг и дете ще съм много щастлива...Не, прекалено е ангаживращо.
Това е небрежно и спонтанно. Хипарско даже.
Трябва да си стана от задника и столът и да правя...Неща.
Имам няколко неща за правене.
Важни.
Но ме мързи и кръста ме боли.
И тук е толкова топло и удобно...
Ставам след малко.
Онляйн (да!) радиото, което слушам е много готино.

Мисля, че розата е по-добре.